Умберто Еко - Махалото на Фуко

От разговора ни в „Пилад“ бях добил представа само за външното лице на Белбо. Проницателният наблюдател може би щеше да заподозре меланхоличната природа на неговия сарказъм. Не бих могъл да кажа, че беше маска. По-скоро признанията, които си бе позволявал тайно, бяха маска. Неговият показен сарказъм, този за публиката, всъщност издаваше истинската му меланхолия, която насаме той се мъчеше да скрие от себе си, маскирайки я с маниерна меланхоличност.

Виждам сега онзи файл, където се е опитвал да романизира това от своя занаят, което щеше да ми разкаже на следния ден в „Гарамонд“. Откривам горчивината, страстта, разочарованието му на редактор, който пише чрез посредник, носталгията му по една неосъществена творческа дейност, строгия морал, който го е задължавал да се самонаказва, защото желае неща, над които не е имал права, като е оцветявал желанието си в патетични и мелодраматични багри. Не съм срещал човек, който да умее да се самосъжалява с толкова презрение.

Утре среща с младия Чинти.

1. Монографията е добра; стройна, може би прекалено академична.

2. В заключението: сравнението между Катул, poetae novi 86 86 Ppoetae novi (лат) — нови поети, така Цицерон е назовал поетите от своето съвремие (I в. пр.Хр.) Валерий Катон, Лициний Калв и Катул. — Бел. NomaD. и съвременния авангард — великолепно.

3. Защо не като въведение?

4. Да го убедя. Ще отговори, че такива фантазии не вървят за филологически поредици. Подчинен е на ръководителя си. Страхува се, че ще му откаже да напише предговора и че ще си провали кариерата. Прекрасната идея в последните две страници минава незабелязана, а в началото не би убягнала на бароните и ще ги раздразни.

5. Достатъчно е да се сложи в курсив, под формата на отделна реч, и няма да наруши сериозността на изследването. А пък читателите веднага ще го забележат, ще бъдат заинтригувани и ще подходят към книгата от друг ъгъл.

Но какво правя? Дали го тласкам към един жест на освобождаване, или го използувам, за да напиша своята книга?

Да преобразяваш книгите само с две думи. Демиург върху канавата на чуждо творение. Вместо да взимам меката глина и да я моделирам, нанасям леки удари по вкаменения материал, от който друг вече е изваял статуята. Мойсей — нанасяш точния удар с чука, и той проговаря.

Среща с У. Ш.

— Видях работата ви, не е лоша. Има съспенс, въображение, драматични чувства. За първи път ли пишете?

— Не, написал съм още една трагедия, историята на двама влюбени от Верона, които…

— Да се върнем към тази пиеса, господин Ш. Запитах се защо действието се развива във Франция. Защо не в Дания например? Не се иска много, достатъчно е да смените две-три имена, замъка Шалон сюр Марн да стане Елсинор… Защото една северна протестантска обстановка, над която лежи сянката на Киркегор, всички тези екзистенциални напрежения…

— Може би имате право.

— Убеден съм. Освен това пиесата ви има нужда да се изглади в композиционно отношение. Но не само отгоре, като бръснаря, преди да ви постави огледалото на тила… Например призракът на бащата. Защо е накрая? Аз бих го преместил в началото. Така ще се разбере веднага, че бащината повеля ръководи поведението на младия принц и го поставя в конфликт с майката.

— Струва ми се добра идея, само ще изтегля сцената към началото.

— Точно така. И накрая стилът. Да вземем някой пасаж, ето тук, където момчето излиза на авансцената и започва да разсъждава дали да действува, или да бездействува. Текстът е хубав наистина, но не го усещам достатъчно напрегнат. „Да действувам или не? Това се питам. Дали е по-достойно да понасяш обидите на враговете, или…“ Защо „това се питам“? Аз бих казал „това е проблемът“, „това е въпросът“, разбирате ли? Не неговият личен проблем, а основният въпрос на съществуването. Алтернативата между „съм“ и „не съм“, така да се каже…

Да населиш света с деца, които ще вървят под чуждо име, и никой няма да знае, че са твои. Сякаш си Бог в човешки одежди. Ти си Бог, вървиш из града, чуваш как хората говорят за теб, и Бог е тук, и Бог е там, и какъв вълшебен свят е този, и колко елегантно е всеобщото привличане, и ти се подсмихваш под мустак (трябва да си сложиш фалшива брада, или не, трябва да бъдеш без брада, защото по брадата веднага ще те разпознаят, че си Бог), и си казваш сам на себе си (солипсизмът на Бог е трагичен!): „Ето, това съм аз, а те не знаят.“ И някой те блъска по улицата, дори те наругава, а ти смирено му се извиняваш и така нататък, макар че си Бог, и ако поискаш, само с едно щракване на пръстите светът ще се превърне в пепел. Но ти си толкова безкрайно могъщ, че можеш да си позволиш да бъдеш добър.