Умберто Еко - Махалото на Фуко

Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.

В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.

Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.

Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.

Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.

Но работата не беше само в погледа. С един жест, само с едно възклицание Белбо беше способен да те изпрати другаде. Примерно ти разпалено доказваш, че Кант наистина е извършил коперниковска революция в съвременната философия и залагаш едва ли не съдбата си на това твърдение. Белбо, седнал срещу теб, можеше, както оглежда ръцете или коляното си или пък притваря очи с усмивка на етруска статуя, да зяпне и с поглед към тавана, да изфъфли неочаквано: „Е, разбира се, този Кант…“ Или пък, ако си се хвърлил в тотална атака срещу цялата система на трансценденталния идеализъм, да вметне: „И защо? Толкова шум за нищо!“ После те поглеждаше със съчувствие, сякаш не той, а ти си разрушил магията, и те подканяше: „Е, продължавайте. Защото все пак има нещо в него… Нещо, което… Не е бил глупав човекът.“

Понякога, когато беше на върха на възмущението, реагираше грубо, тъй като единственото, което го възмущаваше, беше грубостта на другите, а при него грубият отговор добиваше особена, оригинална форма. Свиваше устни, първо вдигаше очи нагоре, после ги свеждаше, накланяше глава наляво и полугласно измърморваше: „Ma gavte la nata.“ За тези, които не знаеха пиемонтския израз, понякога обясняваше: „Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задника. Ако си я махне, пссссссст, ще се върне към обикновените човешки размери.

Тези негови намеси ме караха да усещам, че всичко е напразно, и аз му се възхищавах. Но извличах погрешен урок, защото ги въздигах до образец на върховно презрение към баналността на чуждите истини.

Едва сега, след като проникнах не само в тайните на Абулафия, но и в душата на Белбо, узнах, че това, което ми се бе струвало разрушаване на магията и което бях обявявал за принцип в живота, за него е било форма на меланхолията. Това негово потиснато интелектуално свободомислие е криело отчаяна жажда за Абсолюта. Трудно беше да се разбере веднага, защото Белбо компенсираше моментите на бягство, колебание или отказ с дълги пристъпи на разговорчивост, в които се развличаше, като с весел скептицизъм изричаше абсолютно противоречиви твърдения. В такива моменти, заедно с Диоталеви, двамата създаваха наръчници по невъзможното, преобърнати светове, злокачествени словесни тумори. И когато човек го наблюдаваше как вдъхновено изгражда своята раблезианска Сорбона, не можеше да се досети колко страда от това, че е далеч от факултета по теология, от истинския.