Умберто Еко - Махалото на Фуко

Навярно зависи от отношението между жаждата за власт и половата импотентност. Маркс ми беше симпатичен, защото бях сигурен, че много се е забавлявал, когато е спял със своята Жени. Това се чувствува от свободния му начин на писане и от хумора му. Веднъж обаче, когато в коридора на университета казах, че резултатът от това да спиш непрекъснато с Крупская може да бъде само тухла като „Материализъм и емпириокритицизъм“, щях да бъда разкъсан и обявен за фашист. Озъби ми се едно високо момче с татарски мустаци. Много добре го помня, сега е избръснал и лицето, и главата си и членува в една комуна, където плетат кошници.

Описвам тогавашните настроения само за да възкреся душевното състояние, в което започнах да сътруднича на „Гарамонд“ и се сприятелих с Якопо Белбо. Пристигнах там като човек, който се занимава с текстове за истината, за да се подготвя да чета техните коректури. Смятах, че при цитата „Аз съм вечно Съществуващият“ основният проблем е в това къде да се поставят кавичките — дали през „аз“ или пред „вечно“.

Затова моят политически избор беше филологията. Миланският университет по това време беше между най-добрите. Докато в останалата част на страната студентите нахлуваха в аудиториите и обсаждаха професорите с искането да говорят само за пролетарската наука, при нас, с малки изключения, действуваше един конституционен пакт, иначе казано, един териториален компромис. Революцията владееше външната зона — централната аула и големите коридори, докато Официалната култура се беше оттеглила, защитена и осигурена, във вътрешните коридори и по горните етажи и продължаваше да говори, сякаш нищо не се бе случило.

Това ми позволяваше да прекарвам сутрините долу и да участвувам в споровете за пролетарската наука, а следобедите, горе, да практикувам традиционното знание. Живеех си спокойно в тези два успоредни свята и изобщо не чувствувах вътрешни противоречия. И аз като другите вярвах, че сме на прага на едно справедливо общество, но си казвах, че в това общество би трябвало да функционират (много по-добре от преди) например влаковете, а дългокосите, които ме заобикаляха, изобщо не се учеха да хвърлят въглища в пещта, да сменят коловози, да разработват разписания. Все някой трябваше да бъде готов да управлява влаковете.

Не без известни угризения на съвестта аз се чувствувах като някакъв Сталин, който се подсмихва под мустак и си мисли: „Давайте, давайте, нещастни болшевичета, а пък аз ще уча в Тбилиската семинария и после ще ви определям петилетките.“

И може би тъкмо защото сутрин живеех сред ентусиазъм, следобед отъждествявах знанието с недоверието. Затова реших да уча нещо, което би ми позволило да казвам само неща, основаващи се на документи, а не неща от областта на вярата.

Почти случайни обстоятелства станаха причина да завърша един семинар по средновековна история и да избера за тема на дипломната си работа процеса срещу Тамплиерите. Бях се запалил по историята на Рицарите от Храма още в момента, в който попаднах на първите документи. В тези дни, когато се разгаряше борба срещу властта, дълбоко ме възмущаваше историята на този процес, основаващ се на, меко казано, бездоказателствени твърдения, по време на който Тамплиерите са били изпратени на кладата. Но много бързо открих, че цяла тълпа ловци на тайни се бе впуснала да ги търси навсякъде, и то без да разполага с никакви доказателства. Този потоп от измислици предизвикваше моята недоверчивост и реших да не си губя времето с ловците на тайни и да се придържам само към източниците от епохата. Тамплиерите бяха монашеско-рицарски орден, който е съществувал, докато го е признавала Църквата. Щом Църквата бе отлъчила ордена, и то преди седем века, Тамплиерите не можеха да съществуват или пък ако съществуваха, вече не бяха Тамплиери. Така направих списък на повече от сто книги, но в края на краищата прочетох само тридесетина.

Запознах се с Якопо Белбо именно по повод на Тамплиерите, в бар „Пилад“, към края на седемдесет и втора, когато вече пишех дипломната си работа.

Бар „Пилад“ беше по това време свободна територия, галактическа кръчма, където извънземните от Офиулко, които обсаждаха планетата ни, се срещаха без конфликти с хората на Империята, които патрулираха в околоземните пояси. Беше един стар бар край Каналите, с цинков тезгях, билярд и клиентела от ватмани и местни занаятчии, които рано сутринта идваха да гаврътнат по едно бяло. Някъде към шестдесет и осма и през следващите години „Пилад“ стана „Рикс Бар“, където на една маса играеха карти студентът бунтар и журналистът от буржоазния вестник, който след приключването на броя отиваше да удари едно малко, докато първите камиони вече тръгваха да разпространяват лъжите на системата. Но в „Пилад“ и журналистът се чувствуваше обезправен пролетарий, производител на принадена стойност, заставен да сглобява идеология на господарския конвейер, така че студентите го оправдаваха.