Умберто Еко - Махалото на Фуко

Изведнъж някой извикал: „Рас! Рас!“ — и Рас се оказал там, седнал върху предния калник на един додж с разрошена брада и разкопчана риза, под която се откривала черната му космата гръд, засмян и вдигнал ръка за поздрав.

Заедно с Рас от доджа слязъл Рампини, един късоглед младеж, който преди това свирел в оркестъра, бил малко по-възрастен от другите и бил изчезнал три месеца по-рано — говорело се, че отишъл при партизаните. И действително дошъл с тях, с червена кърпа на врата, яке в цвят каки, светлосини панталони. Това била униформата на оркестъра на дон Тико, но върху нея той носел колан с кобур и пистолет. През дебелите стъкла на очилата, които му били донесли толкова подигравки от страна на старите приятели в пансионата, в този момент той гледал момичетата, струпани около него, като че бил Флаш Гордън 533 533 Флаш Гордън — герой на научнофантастични комикси от 30-те години. . Якопо се питал дали и Чечилия не е там, в тълпата.

Само половин час по-късно площадът се изпъстрил с цветовете на партизаните и народът скандирал „Терци, Терци!“ — и искал той да произнесе реч.

На един от балконите на кметството блед, подпирайки се на патерица, се появил Терци и с ръка се опитал да укроти тълпата. Якопо очаквал с вълнение речта, защото цялото му детство, както и детството на неговите връстници, било белязано от дългите исторически речи на Дучето, от които най-важните цитати се учели наизуст в училище, тоест учели се наизуст целите речи, защото всяко изречение в тях било важно.

След като се възцарила тишина, Терци заговорил с прегракнал глас, който едва се чувал. Казал: „Граждани, приятели. След толкоз мъчителни саможертви… ето ни тук. Слава на падналите за свободата!“

И толкова. Прибрал се.

В това време тълпата крещяла, партизаните, вдигнали автоматите, шмайзерите, пушките, изстрелвали тържествени откоси, а гилзите се пръскали наоколо, момчетиите се спускали да ги събират между краката на военните и на цивилните, защото оттук нататък нямало да им се открие подобна възможност — имало опасност войната да свърши в най-скоро време.

Все пак имало убити. По жестоко съвпадение и двамата загинали били от Сан Давиде, едно селце, разположено над Х., и роднините им настоявали погребението да се извърши в малкото местно гробище.

Командуването на партизаните решило да се организира тържествено погребение, бригадите — строени, катафалките — украсени, градският оркестър, църковният настоятел. И оркестърът на пансионата.

Дон Тико веднага приел. Най-вече, казал, защото открай време бил против фашистите. Но освен това, както подшушвали оркестрантите, защото все някой ден трябвало да изпълнят траурния марш, който репетирали от една година. И накрая, както разпространявали местните зли езици, защото искал да бъде забравен инцидентът с фашисткия химн „Джовинеца“.

Историята с „Джовинеца“ била следната.

Няколко месеца по-рано, още преди да дойдат партизаните, оркестърът на дон Тико бил излязъл на улицата заради някакъв патронен празник, но пътят им бил преграден от Черните бригади. „Свирете химна, отче!“, заповядал капитанът, барабанейки с пръсти по приклада на автомата си. Какво да се прави, както по-късно щяхме да се научим да казваме. И дон Тико наредил: „Хайде, момчета, да опитаме.“ Човек трябва да си спасява кожата. Дон Тико дал такта със своя ключ и безумната какофония от звуци прекосила Х., резултатът бил нещо, което само най-отчаяната надежда за реванш у фашистите можела да възприеме като „Джовинеца“. Позор за всички. Защото се били подчинили, признавал по-късно дон Тико, но преди всичко защото били грачели като гарги. Свещеник, да, и антифашист, но изкуството си е изкуство.

Тези дни Якопо не бил с тях. Боледувал от възпаление на жлезите. Участвували само Анибале Канталамеса и Пио Бо и вероятно тяхното почетно присъствие решително допринесло за поражението на националфашизма. Но за Белбо проблемът бил друг, поне в момента, когато пишел този текст. Осъзнавал, че е пропуснал още една възможност да разбере дали е щял да има смелост да откаже. Може би именно заради това умря, увиснал на Махалото.

Така или иначе, погребението било обявено за неделя сутрин. На централния площад се били стекли всички. Терци със своите отряди, чичо Карло и други първенци на града със своите отличия от Първата световна война, и нямало значение кой бил фашист и кой — не, важното било да се отдаде почит на герои. Там бил и нотариусът, градският оркестър в черни костюми, конете на катафалките с попони, обшити с млечнобяло, сребристо и черно. Кочияшът бил облечен като наполеонов маршал — тривърха шапка, пелеринка и широко наметало в същите цветове като конските покривала. Там бил и оркестърът на пансионата — шапка с козирка, куртка в цвят каки и сини панталони, с лъснати медни и черни дървени инструменти и искрящи чинели и барабани.