Умберто Еко - Махалото на Фуко

Първото „не“ е казал на Абулафия и на онези, които се мъчеха да му изтръгнат тайната. „Знаете ли кода?“ беше въпросът. И отговорът, ключът към знанието, беше „не“. Има голяма доза истина в това и тя е, че не само няма магическа дума, но и ние не я знаем. Този, който съумее да допусне това обаче, може би ще узнае нещо, поне толкова, колкото успях да узная аз.

Якопо каза второто си „не“ в събота вечер, отхвърляйки спасението, което му бе предложено. Можеше да измисли някаква там карта, да цитира една от онези, които му бях показал по-рано, все едно, с това Махало, окачено по този начин, тълпата запалянковци по Umbilicus Mundi нямаше да я различи, пък и дори да я различеше, щеше да изгуби още десетки години, преди да разбере, че не е тя. Но не, не е искал да се подчини, предпочел е да загине.

Не е пожелал да се подчини на страстната жажда за власт, не е искал да се огъне пред абсурда. А това означава, че макар в известен смисъл да е знаел колко слаб е човекът, колко безкраен и безцелен е неговият опит да разбере света, Белбо е осъзнавал съществуването на нещо, което е по-смислено от всичко останало.

Какво ли е това, което е предугадил Белбо може би тъкмо в този миг и което го е накарало да влезе в противоречие с последния си отчаян файл и да не повери съдбата му на онзи, който му предлагаше някакъв си План? Какво е това, което е разбрал, най-сетне, и което му е позволило да си играе с живота така, сякаш всичко, което е трябвало да знае, го е знаел отдавна, макар да не го е забелязал до този момент, и като че ли тази негова единствена, истинска, абсолютна тайна, всичко, което се случи в Музея, е било непоправимо и идиотска безсмислица, а трябва ли до такава идиотска степен човек да се напъва да живее?

Нещо ми липсваше, липсваше ми брънка от веригата. Струваше ми се, че зная всички подвизи на Белбо — от живота и от смъртта. Но ми липсваше един.

При пристигането, както си търсех паспорта, открих в джоба си ключа от тази вила. Бях го взел миналия четвъртък заедно с ключа на апартамента му. Спомних си онзи ден, когато Белбо ни показваше стария шкаф, който по думите му съдържал неговата opera omnia 532 532 Opera omnia (лат.) — събрани съчинения. или по-скоро младежките му творби. Може би Белбо е написал нещо, което не е прехвърлил на Абулафия, и сега това нещо е погребано тук в Х.?

В разсъждението ми изобщо нямаше логика. Чудесно основание, казах си, за да го приема за логично. И слава Богу.

Отидох да си взема колата и дойдох тук.

Не намерих дори старата роднина на Канепа, пазачката, която бяхме видели по-рано. Може би беше умряла. Няма никой. Надникнах във всички стаи — миризма на влага, дори си помислих дали да не затопля „отчето“ в една от спалните. Но нямаше смисъл да затоплям леглото през юни: достатъчно беше да отворя прозорците и топлият вечерен въздух щеше да нахлуе вътре.

Луната не се появява веднага след залеза. Като в Париж в събота вечер. По-късно се показва едва-едва, съзирам част от нея — по-малка, отколкото в Париж, издига се бавно над най-ниските хълмове, между Стомната и една друга жълтеникава гърбица, може би вече ожъната.

Мисля, че пристигнах тук някъде към шест следобед, беше още светло. Не бях взел нищо за ядене. По-късно, обикаляйки безцелно къщата, влязох в кухнята и намерих парче салам, увесено на една греда. Вечерях със салам и вода, беше някъде около десет. Сега съм жаден, донесъл съм си тук, в кабинета на чичо Карло, една гарафа с вода и отпивам от нея всеки десет минути, след това слизам, пълня я отново и така непрекъснато. Трябва да е вече към три часа. Но лампата е угасена и не мога да различа стрелките на часовника. Размишлявам, застанал до прозореца. Виждам някакви светлинки, нещо като падащи звезди по склоновете на хълмовете. От време на време минават автомобили, слизат към долината, качват се към селцата по билото. Когато Белбо е бил малък, тази гледка не е съществувала. Нямало ги е автомобилите, нито пък пътищата, а и нощем е имало полицейски час.

Веднага след като пристигнах тук, отворих шкафа с „младежките творби“. Множество рафтове, пълни с книжа — ученически съчинения още от отделенията и безбройни папки със стихове и разкази, които Белбо е писал като юноша. Всички са писали стихове в юношеските си години, но после истинските поети са ги унищожавали, а лошите поети са ги публикували. Белбо е бил прекалено комплексиран, за да ги извади на бял свят, и прекалено нерешителен, за да ги унищожи. Погребал ги е в шкафа на чичо си Карло.