Четох в продължение на няколко часа. И още няколко дълги часа след това, до преди малко, разсъждавах върху последния текст, който намерих тъкмо когато се готвех вече да изоставя четенето.
Не зная кога го е писал. Това са множество листове, в които се преплитат различни почерци или по-точно един и същи почерк, но от различни години. Сякаш го е писал много рано, на шестнадесет-седемнадесетгодишна възраст, после го е изоставил, но след това се е върнал към него, когато е бил на двадесет, после на тридесет години, а може би и по-късно. Докато не се е отказал от писането, като не се брои работата му с Абулафия, при която обаче не е посмял да възстанови тези редове и да ги подложи на електронното унижение.
Чета ги и сякаш пред очите ми е познатата история — събитията в Х. между 1943-та и 1945-а, чичо Карло, партизаните, пансионатът, Чечилия, тромпетът. Познавам въведението: бяха натрапчивите мисли на разнежения Белбо, разочарован и тъжен пияница. Мемоарната литература, и той е знаел, че тя е последното убежище на негодниците.
Но аз не съм литературен критик, отново съм Сам Спейд, който търси последната следа.
И така намерих Ключовия Текст. Представляваше вероятно последната глава от историята на Белбо в Х. След това не можеше да се е случило нищо повече.
Поднесоха огън към гърлото на тромпета и пред очите ми куполът се разтвори; блестяща огнена стрела изскочи от тромпета и прониза безжизнените тела. После куполът се затвори отново, а тромпетът бе изнесен.
(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“ / /Johann Valentin Andreae, Die Chymische Hochzeit des Chrtstian Rosencreutz, Zetzner, 1616, 6, pp. 125–126)
В текста има празнини, поправки, грешки, зачерквания — личи си, че скоро съм се завърнал от Париж. Не толкова го чета, колкото отново го преживявам.
Трябва да е било в края на април 1945 година. Германската армия отстъпвала по всички фронтове. Фашистите се разбягвали. Х. минал окончателно под контрола на партизаните.
След последната битка, същата, за която Якопо ни бе разказал именно в тази къща (кажи-речи, преди две години), няколко партизански бригади си дали среща в Х., за да щурмуват заедно града. Очаквали сигнал от Радио Лондон и щели да нападнат, когато и Милано бъдел готов за въстание.
Пристигнали и гарибалдийските отряди, командувани от Рас, един гигант с черна брада, известен в цялата област: били облечени в най-разнообразни униформи, еднакви им били само червените кърпи и звездите на гърдите. Въоръжени кой как може, един със стара пушка, друг с шмайзер, отнет от врага. Отличавали се чувствително от бригадите на Бадолио с техните сини кърпи, униформи с цвят каки, подобни на английските, при това въоръжени с най-нови автомати „Стен“. Съюзниците подпомагали Бадолио с щедри нощни парашутни пратки, след като всяка вечер в единадесет вече от две години преминавал тайнственият „Пипо“, английският разузнавателен самолет, за който никой не знаел какво точно разузнава, тъй като на километри разстояние не се виждала никаква светлинка.
Между гарибалдийци и бадолианци вече се усещало напрежение. Говорело се, че в началото на битката бадолианците се нахвърлили срещу врага с викове „Да живее кралят!“, но някои обяснявали това със силата на навика, какво друго можел човек да вика, щурмувайки, това не значело, че непременно били монархисти, те също знаели, че кралят е виновен за много неща. Гарибалдийците се подсмихвали: човек можел да вика за краля, ако атакува на нож в открито поле, но не и като се крие с автомата си зад някой ъгъл. Просто се били продали на англичаните.
Все пак достигнали до някакво споразумение. Нужно било единно командуване при настъплението срещу града и изборът паднал върху Терци, който бил начело на най-добре екипираната бригада, бил и най-възрастният и бил воювал в Първата световна война, изобщо герой с авторитет пред съюзническото командуване.
През следващите дни, струва ми се, изпреварвайки въстанието в Милано, поели към града. До хората от Х. стигнали първите добри новини: операцията била успешна, бригадите навлизали победоносно в града, но имало и убити, носел се слух, че Рас е загинал, а Терци — ранен.
После, един следобед, хората дочули бръмчене на коли, победни песни, гражданството се стекло на централния площад, по главния път се задали първите отряди с вдигнати юмруци, знамена, оръжия, размахвани от прозорците на колите и от стъпалата на камионите. Посрещачите по пътя вече били обсипали партизаните с цветя.
Читать дальше