Умберто Еко - Махалото на Фуко

Движех се сред диаболистите с такава лекота, с каквато психиатърът посещава любимите си пациенти, убеден, че ветрецът в многовековния парк на частната му клиника е благотворен и за него. Малко по-късно сяда да пише книги за делириума, после книги в състояние на делириум. Не си дава сметка, че неговите болни са го заразили: вече живее със съзнанието, че е творец. Така се роди идеята за Плана.

Диоталеви се включи в играта, защото за него беше като молитва. Колкото до Якопо Белбо, аз бях убеден, че се забавлява не по-малко от мен. Едва сега разбирам, че не е изпитвал истинско удоволствие. Участвувал е, както някои хора си гризат ноктите.

Или по-скоро е играл, за да открие поне един от фалшивите адреси или онази сцена без рампа, за която говори във файла, озаглавен „Сън“. Теология заместителка на един Ангел, който никога нямаше да се яви.

Не си спомням да съм сънувал едно в друго или да се случват в една и съща нощ, или поне да се редуват.

Търся една жена, една жена, която познавам, с която съм бил в близки отношения, дотолкова, че не мога да се примиря със загубата. Аз съм виновен, аз пожелах да изчезна. Струва ми се недопустимо, че съм пропуснал толкова време. Явно търся нея, дори тях, жената не е една, много са, всички изгубени по един и същи начин, поради моята немарливост. Обхванат съм от несигурност — и една би ми била достатъчна, защото зная, че съм загубил много, като съм ги загубил. Все не успявам да намеря, вече го нямам, не се решавам да отворя бележника си, където би трябвало да съм записал телефонния й номер, а ако най-сетне го отворя, не мога да го прочета, като че ли съм късоглед.

Зная къде е, или по-право не зная точно мястото, но зная какво е, ясен ми е споменът за едно стълбище, за коридор, за площадка. Не прекосявам града, за да намеря това място, повече съм обхванат от тревога, силна, остра, продължавам да разсъждавам върху причината, поради която съм си позволил, пожелал съм тази връзка да се прекъсне, като не съм отишъл на последната среща. Сигурен съм, че тя очаква да й се обадя. Само ако знаех как се казва, прекрасно знам коя е, но не мога да си спомня лицето й.

Понякога, когато постепенно излизам от съня, аз се бунтувам срещу него. Сети се, познаваш и си спомняш всичко и с всичко си приключил или въобще не си го започвал. Няма нищо, което да не знаеш къде е. Нищо.

Остава съмнението, че нещо си забравил, че си го мушнал между гънките на добрите пожелания, както се забравя банкнота или бележка с важно съдържание в някакъв джоб на панталона или в старо сако, и в определен момент си даваш сметка, че това е било най-важното нещо, решаващото, единственото.

За града представата ми е по-ясна. Това е Париж, аз се намирам на левия бряг, зная, че като премина реката, ще се озова на площад, който е може би площад Вож… Не, по-широк е, защото в дъното му се издига нещо, което прилича на Мадлената. Минавам през целия площад, завивам покрай катедралата и намирам една улица (на ъгъла има антикварен магазин), която прави чупка вдясно и се разклонява на множество улички, и вече очевидно се намирам в готическия квартал на Барселона. Оттам може да се излезе на един много широк и силно осветен булевард и именно по този път, спомням си го с ейдетична яснота, вдясно, в края на една задънена уличка се намира Театърът.

Не ми е ясно какво точно става на това вълшебно място, но е сигурно, че е нещо твърде съмнително, от рода на стриптийз (затова не смея да искам уточнения), важното е, че не желая да се върна там, че съм изпитал възбуда. Но напразно, към Чатъм Роуд 306 306 Чатъм Роуд — централна улица в Лондон. улиците се объркват.

Събуждам се с неприятното чувство за неосъществената среща. Не успявам да се примиря с това, че не зная какво съм изгубил.

Понякога се озовавам в голяма селска къща. Много е обширна, но зная, че съществува и друго крило, а не мога да стигна до него, сякаш връзките са зазидани. А в другото крило има множество стаи, някога съм ги виждал, не е възможно да съм ги сънувал в друг сън, със старинни мебели и избледнели гравюри, полици с наредени по тях грубо изрязани картонени фигурки от миналия век, дивани с големи бродирани калъфи и шкафове с много, много книги, всички подвързани годишнини на „Илюстрован вестник на пътешественика“ и на „Приключения по земя и по море“; не е вярно, че никой не ги чете, но мама ги подари на вехтошаря. Питам се кой е объркал коридорите и стълбищата, защото там, сред тези миризми на мил вехтошарски магазин, бих искал да изкарам старините си.