Умберто Еко - Махалото на Фуко

Настъпи миг, в който облакът изпълни целия център на поляната, а някои откъслеци, които се изкачваха, разточвайки се нагоре, дори закриха луната, но все пак не дотам, че да затъмнят поляната, все така светеща по краищата си. Тогава видяхме как една жрица изплува от мъглата и се затича към гората, виейки, с ръце, протегнати напред, и аз си помислих, че ни е разкрила и изрича срещу ни проклятия. Но когато стигна на няколко метра от нас, промени посоката и се затича в кръг около пространството, обвито в мъгла, изчезна наляво, после, след няколко минути се появи отдясно, отново приближавайки се, и аз успях да зърна лицето й. Беше една сибила с голям дантевски нос, малка като цепнатина уста, която се разтваряше като подводно цвете, без други зъби освен двата предни резци и един асиметричен кучешки. Очите й се въртяха, орлови, хищни. Чух или ми се стори, че чувам, или пък сега си мисля, че съм чул, и наслагвам този спомен към други спомени, наред с поредица от думи, които тогава сметнах за галски, няколко звука, наподобяващи нещо като латински, от рода на „O, pegnia, oh, e oh! Intus et eee uluma!!!“, и изведнъж мъглата почти изчезна, поляната засия и аз видях, че е изпълнена от стадо свине, чиито дебели вратове бяха окичени с нанизи кисели ябълки. Друидката, която бе свирила с тромпета, беше останала на върха на купчината камъни и сега размахваше нож.

— Да вървим — нареди ни Алие. — Свърши.

Забелязах в този момент, че мъглата се е преместила над нас и около нас, и почти не различавах другарите си.

— Как ще е свършило? — обади се Гарамонд. — Струва ми се, че сега идва най-интересното!

— Свърши това, което имате право да видите. Повече не може. Нека уважаваме ритуала. Да вървим.

Поведе ни обратно през гората, бързо погълнат от влагата, която ни обвиваше. Движехме се, треперейки, хлъзгахме се по изгнилите листа, смутени и в безредие като отстъпваща армия. Най-сетне се озовахме на пътя. Можехме да пристигнем в Милано най-рано след два часа. Преди да се качи в колата при Гарамонд, Алие се сбогува с нас:

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. — Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.

Все по-трудно ми беше да отделям света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността. Откривах отново имената на учените, за които бях чел в училище като за носители на математическата и физическата светлина, сред мрачините на суеверието с единия крак в Кабалата, а с другия — в лабораторията. Нима прочитах отново цялата история с очите на нашите диаболисти? Но после срещах безспорни текстове, които ми разказваха за това как физиците на позитивизма веднага след занимания в университетите си бързали да не закъснеят за сеанси на медиуми или астрологически сбирки и как Нютон стигнал до законите за всеобщото привличане, защото вярвал в съществуването на окултни сили (спомних си за изследванията му в областта на розенкройцерската космология).

Бях приел за свой научен принцип недоверчивостта, а сега трябваше да приложа този принцип и към онези, които ме бяха научили да бъда недоверчив.

Казах си: аз съм като Ампаро, не вярвам, ама се хващам. И се чудех как все пак разсъждавам върху факта, че височината на Великата Пирамида е наистина равна на една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето или че наистина се очертаваха аналогии между индоамериканската и келтската митология. И започвах да искам от всичко, което ме обкръжаваше — къщите, фирмите на магазините, облаците в небето и гравюрите в библиотеката да ми разказват не своята история, а една друга история, която безспорно криеха, но която накрая щяха да ми разбулят в резултат и по силата на свързващите ги тайнствени прилики.