Умберто Еко - Махалото на Фуко

— О, каква прелест — възкликна Лоренца, изписвайки демонстративно на лицето си нежна ревност. — А Чечилия?

— Нямаше я. Може би беше болна, знам ли? Но я нямаше. — Белбо обиколи с поглед присъствуващите, защото в този момент се чувствуваше като актьор или поне като трубадур. Измери паузата и едва след това продължи:

— Два дни по-късно дон Тико изпрати да ме повикат и ми обясни, че Анибале Канталамеса и Пио Бо са провалили вечерта. Не свирели в такт, разсейвали се в паузите, закачали се, не се включвали, когато трябва. „Генисът, каза ми дон Тико, е гръбнакът на оркестъра, неговата ритмична същност, душата му. Оркестърът е като стадо, инструментите са овцете, учителят е овчарят, но генисът е вярното и бдително куче, което води стадото. Учителят следи преди всичко гениса; ако генисът го следва, и овцете ще го следват. Миличък Якопо, принуден съм да поискам от теб голяма жертва, но трябва да се върнеш на гениса заедно с тия двамата. Ти имаш чувство за ритъм, трябваш ми, за да водиш стадото. Обещавам ти, че веднага щом станат самостоятелни, ще те сложа на тромпета.“ Дължах всичко на дон Тико. Съгласих се. И на следващия празник тромпетистите пак се изправиха и изсвириха началото на „Добрият Княз“ пред Чечилия, която отново седеше на първия ред. А аз бях скрит в тъмнината, генисист сред генисистите. Що се отнася до двамата разбойници, те така и не станаха самостоятелни. Повече не се върнах на тромпета. Войната свърши, заминахме за града, изоставих медните инструменти и повече нито чух, нито видях Чечилия.

— Бедничкият ми — прегърна го Лоренца. — Но ти оставам аз.

— Мислех, че предпочиташ саксофонистите — отвърна Белбо. След това изви главата си към ръката й, поставена на рамото му, и я целуна. После отново стана сериозен. — Сега на работа. Трябва да създадем една история на бъдещето, а не хроника на изгубеното време.

Вечерта се вдигна голям празник по случай отменянето на антиалкохолната възбрана. Якопо сякаш бе забравил елегичните си настроения и подхвана надпревара с Диоталеви. Измисляха абсурдни машини, за да откриват на всяка крачка, че такива вече са били изобретени. В полунощ, след напрегнатия ден, всички решихме, че е време да експериментираме какво означава да се спи на хълмовете.

Легнах си в старинната стая, с чаршафи, които бяха дори по-влажни, отколкото следобеда. Якопо беше настоял отрано да сложим „отеца“, онова съоръжение от извита тел, което повдига завивките и върху което се слага котлон с жарава — вероятно искаше да вкусим всички прелести на живота във вилата. Но когато влагата е проникнала дълбоко, „отецът“ само я извлича на повърхността, чувствува се приятна топлина, но платното е направо мокро. Какво да се прави! Запалих една лампа с абажур, от тези, дето са с ресни и в които еднодневките махат с крилца, преди да умрат, както казва поетът. И се помъчих да се приспя с четене на вестник.

Но в продължение на един или два часа чувах стъпки в коридора, отваряне и затваряне на врати, а последният звук, който стигна до мен, беше рязко затръшване на врата. Лоренца Пелегрини поставяше на изпитание нервите на Белбо.

Вече се унасях, когато чух, че някой драска по моята врата. Не се разбираше дали е животно (но не бях видял нито котки, нито кучета) и добих чувството, че е по-скоро нещо като покана, настояване, примамка. Може би Лоренца го правеше, защото знаеше, че Белбо я наблюдава. А може би не. До този момент бях смятал Лоренца за собственост на Белбо, поне по отношение на мен, а и откакто живеех с Лия, бях станал нечувствителен към други прелести. Хитрите погледи, често съучастнически, които Лоренца понякога ми отправяше в редакцията или в бара, когато се подиграваше на Белбо и търсеше съюзник или свидетел, бяха част, или поне така си мислех, от една обща игра, и освен това Лоренца Пелегрини имаше способността да гледа всекиго така, сякаш искаше да провери неговите любовни способности, но по странен начин, като че ли му казваше: „Обичам те, но за да ти докажа, че се страхуваш…“ Онази нощ, когато чух това драскане с нокти по лакираната врата, изпитах ново усещане: осъзнах, че желая Лоренца.

Пъхнах глава под възглавницата и се замислих за Лия. Искам да й направя дете, казах си. И веднага щом започне да разбира, ще го науча да свири на тромпет.