(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“ / Johann Valentin Andreae. Die Chymische Hochzeit des Christian Posencreutz, Strassburg, Zetzner, 1616, 2, p. 21)
Към обяд Лоренца дойде на терасата усмихната и ни съобщи, че е намерила прекрасен влак, който минавал край Х. в дванадесет и половина и само с едно прехвърляне можел да я откара до Милано за няколко часа. Попита ни дали ще я изпратим до гарата.
Белбо продължи да разлиства бележките си и каза:
— Струва ми се, че Алие искаше да дойдеш и ти, дори ми се струва, че е организирал цялата експедиция само заради теб.
— Толкоз по-зле за него — отвърна Лоренца.
— Кой ще ме закара?
Белбо стана и се обърна към нас:
— Много бързо ще се върна. После ще продължим още два-три часа. Лоренца, ти имаше ли чанта?
Не зная дали са си казали друго по пътя до гарата. Белбо се върна след двадесетина минути и седна да работи, без да спомене за станалото.
В два часа намерихме едно приятно ресторантче на пазарния площад и изборът на ястията и виното припомни на Белбо други събития от детството му. Но говореше, като че цитираше чужда биография. Беше изгубил разказваческото си вдъхновение от предния ден. По-късно следобеда тръгнахме за срещата с Алие и Гарамонд. Белбо караше в югозападна посока и с всеки километър гледката все повече се променяше. Хълмовете край Х. дори през късната есен се стелеха ниски, полегати и колкото повече напредвахме, хоризонтът се разширяваше, въпреки че след всеки завой се виждаха все по-остри върхове, по които се бяха вкопчили селца. Помежду върховете се разкриваха безкрайни далнини, както отбеляза Диоталеви, обръщайки в слова нашите открития. Така, докато се изкачвахме на трета по завоите, всеки път, когато излизахме от тях, съзирахме огромни пространства с накъдрен и непрекъснат релеф, който в далечния край на долината потъваше в почти зимна пелена. Сякаш в долината имаше дюни, а беше на твърде голяма надморска височина. Като че ли ръката на непохватен демиург бе натиснала върховете, които му се бяха сторили излишни, превръщайки ги в гъст мармалад надалеч, чак до морето, кой знае, или до подножието на най-стръмните и високи планински вериги.
Пристигнахме в селото, където, в бара на централния площад, имахме среща с Алие и Гарамонд. Когато съобщихме, че Лоренца не е с нас, Алие не остана доволен, но с нищо не го показа.
— Нашата мила приятелка не желае да участвува заедно с други хора в тайнствата, които са я създали. Странна свенливост, но аз я разбирам — каза той. И толкова.
Тръгнахме. Начело беше мерцедесът на Гарамонд, а на опашката, реното на Белбо. Минавахме по хълмове и падини, докато най-сетне, когато вече слънцето се скриваше, пристигнахме пред странна сграда, издигната на една стръмнина, нещо като замък от осемнадесети век, боядисан в жълто, от който се разклоняваха, поне така ми се стори отдалеч, няколко тераси, окичени с цветя и дървета, пищни въпреки сезона.
Когато стигнахме в подножието на стръмнината и се озовахме на една площадка, където бяха паркирани много автомобили, Алие ни даде знак да спрем и каза:
— Тук ще паркираме и продължаваме пеша.
Вече беше почти тъмно. Пътеката, по която трябваше да се изкачим, беше осветена от множество факли, закрепени от двете страни по цялата й дължина.
Странно, но за всичко, което се случи след това, от този момент до късно през нощта, пазя едновременно ясен и объркан спомен. Мислех си за това онази нощ в Перископа и изпитвах усещане за голяма близост между двете изживявания. Ето, казвах си, сега си тук, в необичайна ситуация, обкръжен от едва доловимо скърцане на старо дърво, чувствуваш се като в гробница или в огромен съд, където се извършва някакво преобразяване. Ако си подадеш главата вън от кабината, ще видиш как в полумрака предметите, които днес ти се струваха неподвижни, се размърдват като елевзински сенки сред изпаренията на чародейства. Точно такава беше и вечерта в замъка: светлините, изненадващите видения, думите, които се чуваха, и по-късно, естествено, тамянът, всичко се съюзяваше, за да ми внуши, че сънувам сън, но в ненормална форма, така както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме 277 277 … както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме… — цитат от Хьолдерлин.
.
Не би трябвало да си спомням нищо. Спомням си обаче всичко, сякаш не аз го бях преживял, а някой ми го бе разказал.
Не зная доколко този спомен, тъй объркано ясен, е това, което се случи, или онова, което бих желал да ми се е случило, но именно тази вечер Планът се зароди в нашите умове като стремеж да придадем някаква форма на това безформено преживяване, превръщайки в измислена реалност тази фантазия, която по нечия воля е трябвало да стане действителност.
Читать дальше