— Когато баба ви се озовала в една нива между два огъня…
— А това откъде го знаете?
— Разказахте ми го през седемдесет и трета, в деня след шествието.
— Ей, каква памет! Човек трябва да внимава какво говори пред вас… Да. Но и баща ми беше навън. Както разбрахме по-късно, бил в центъра, скрил се в един вход и не можел да се измъкне, защото обстрелвали цялата улица, а и от кулата на кметството един боец от Черните бригади стрелял по площада с картечница. В същия вход се бил скрил и бившият фашистки кмет на града. В един момент казал, че ще изтича до къщи, трябвало само да завие зад ъгъла. Изчакал един момент на затишие, изскочил от входа, стигнал до ъгъла и бил прострелян в гърба от картечницата на кулата. Емоционалната реакция на баща ми, която той си бе изработил още през Първата световна война, беше: по-добре е да си останеш във входа.
— Значи имаш сладки спомени оттук — забеляза Диоталеви.
— Може да не ми вярваш — отвърна Белбо, — но са сладки. Това е единственото истинско нещо, което си спомням.
Другите не разбраха, а аз само долових интуитивно — сега обаче зная. Особено през тези месеци, когато бе принуден да се гмурне в лъжата на диаболистите и след като дълги години бе трупал разочарование от романтичните измами, дните, прекарани в Х., изникваха в паметта му като свят, в който изстрелът си е изстрел, или се скриваш, или те улучва, двете страни отчетливо застават една срещу друга, белязани със своите цветове, червеното и черното, никакво объркване, или поне така му се е струвало. Трупът си е труп, труп, труп. А не като полковник Арденти, изчезнал, но… Помислих си, че трябва да му разкажа за синархията, която вече е пускала пипалата си през онези години. Не е ли била синархическа срещата между чичо Карло и Терци, и двамата защитаващи един и същ рицарски идеал, макар и на противоположни позиции? Но защо трябваше да лишавам Белбо от неговия Комбре 270 270 Комбре — любимото място на героя на Марсел Пруст от „По следите на изгубеното време“.
? Спомените бяха сладки, защото му говореха за единствената истина, която беше познал, едва след това го бе споходило съмнението. Добре, че както бях разбрал от самия него, дори в дните на истината той е оставал само наблюдател. Наблюдаваше в паметта си времето, когато е наблюдавал раждането на чуждата памет, на Историята и на множеството истории, които никога той сам е нямало да напише.
Или пък това е представлявало събитието на живота му — мигът на славата, на житейския избор? Защото каза:
— И освен това същия този ден аз извърших най-големия подвиг в живота си.
— Моят Джон Уейн — обади се Лоренца. — Я разкажи.
— Е, нищо особено. След като пропълзях до леля и чичо, аз се заинатих да стоя прав в коридора. Прозорецът е в дъното, на първия етаж сме, никой не може да ме улучи, казвах. И се чувствувах като капитана, който застанал мирно в карето, докато наоколо свистели куршумите. Чичо Карло се ядоса, завлече ме навътре доста грубо, аз се разплаках, защото ми бяха прекъснали удоволствието, и в този миг чухме три изстрела, стъкла се счупиха и нещо като ек, сякаш някой играеше на тенис в коридора. Един куршум бе влязъл през прозореца, отскочил беше от водопроводната тръба и се беше забил точно на мястото, където бях застанал. Ако съм се намирал там, е щял да ме осакати. Може би.
— О, Боже, не бих искала да си сакат! — каза Лоренца.
— А може би днес щях да съм доволен — отвърна Белбо.
Всъщност и този път не бе направил избор. Изборът беше дошъл от чичото.
След около час отново се отклони от работата.
— После по едно време горе дойде Аделино Канепа. Твърдеше, че сме щели да бъдем на по-сигурно долу в склада. Той и чичо ми не си говореха от години, нали ви разправих. Но когато се случи трагедията, Аделино се върна вчовечен и чичо ми дори му стисна ръката. Така прекарахме един час в тъмното сред изстрелите и миризмата на пресен гроздов сок, която ни замайваше главите. После откосите станаха по-редки, изстрелите — приглушени. Разбрахме, че някой отстъпва, но още не знаехме кой. Докато най-сетне от едно прозорче, което гледаше към страничната уличка, не чухме глас, който викаше на диалект: „Абе, има ли ги още онези от републиката?“
— Не мога да разбера — каза Лоренца.
— В приблизителен превод: джентълмени, бъдете така любезни да ме информирате дали в близост има още привърженици на Италианската социална република. По това време република беше мръсна дума. Явно някакъв партизанин питаше минувач или някого на прозореца и следователно уличката беше свободна, фашистите си бяха отишли. Вече се смрачаваше. Малко по-късно се прибраха баща ми и баба ми и всеки разказа своите приключения. Мама и леля бяха приготвили нещо за ядене, а чичо и Аделино Канепа тържествено си пожелаваха „наздраве“. До края на вечерта не чухме нищо друго освен далечни откоси, някъде по хълмовете. Партизаните преследваха бегълците. Бяхме победили.
Читать дальше