Умберто Еко - Махалото на Фуко

Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.

— Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…

— Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол 216 216 „Малтийският сокол“ — роман от Дашиъл Хамет. — отвърнах.

— Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?

— Дали се забавлявам? — възкликнах. И цитирайки неговите думи, продължих: — Това е единственото, което ми се струва, че мога да правя добре.

— Good for you 217 217 Good for you (англ.) — Още по-добре за вас. — Бел. NomaD. — отвърна.

Видяхме се и още веднъж, разказах му за бразилските си преживявания, но изглеждаше разсеян, повече от преди. Когато Лоренца Пелегрини я нямаше, погледът му беше забит във вратата, а когато тя беше там и нервно се разхождаше из бара, той следеше движенията й. Една вечер, малко преди затварянето на заведението, ми каза, без да ме гледа:

— Знаете ли, може би ще имаме нужда от вас, но няма да е за дребна справка. Ще имате ли възможност да ни отделите няколко следобеда например?

— Защо не? За какво става дума?

— Едно металургично предприятие ни поръча книга за металите. Повече изображения, отколкото текст. Популярно издание, но сериозно. Нали разбирате от какъв род — металите в историята на човечеството, от желязната ера до сплавите на космическите ракети. Трябва ни човек, който да обиколи библиотеките и архивите и да намери красиви илюстрации, стари миниатюри, гравюри от миналия век, знам ли? За топенето, за гръмоотвода…

— Добре, ще дойда утре.

В това време към нас се приближи Лоренца Пелегрини.

— Ще ме изпратиш ли?

— Защо аз тази вечер? — запита Белбо.

— Защото ти си мъжът на моя живот.

Изчерви се, както можеше да се изчерви той, гледайки още по-встрани. Каза й:

— Има свидетел. — После се обърна към мен: — Аз съм мъжът на нейния живот. Лоренца.

— Здравейте.

Стана и й прошепна нещо.

— Какво общо има? — запита тя.

— Попитах те дали ще ме закараш с колата до къщи.

— А-ха — каза той.

— Извинявайте, Казобон, трябва да стана шофьор на такси за жената на не се знае чий живот.

— Луд човек — каза тя нежно и го целуна по бузата.

Беше ясно, че по някакъв начин Белбо е свързан с Лоренца Пелегрини. Не знаех доколко и от кога. Дори файловете на Абулафия не ми помогнаха да възстановя историята.

Например файлът за доктор Вагнер няма дата. Белбо познаваше доктор Вагнер още преди да замина и сигурно е поддържал връзка с него и след като започнах да сътруднича на „Гарамонд“. Следователно вечерята можеше да е била както преди, така и след деня, за който си спомням. Ако го е предхождала, разбирам смущението на Белбо, необяснимото му отчаяние.

Доктор Вагнер — австриец, който преподаваше в Париж (затова и тези, които го обожаваха, произнасяха името му по френски — „Вагнеер“), от около десет години редовно беше канен в Милано от две групи бивши революционери. Оспорваха си го и, разбира се, всяка група тълкуваше по свой начин неговата мисъл. Така и не разбрах как и защо този прочут учен се съгласява да бъде финансиран от екстрапарламентаристи. Теориите на Вагнер нямаха, така да се каже, „цвят“ и ако пожелаеше, той можеше да бъде поканен от университети, клиники, академии. Мисля, че щеше да приеме такава покана, защото беше по същина епикуреец и искаше царски хонорари. Частните домакини не можеха да предложат повече средства от институциите, а за доктор Вагнер това означаваше пътуване в първа класа, луксозен хотел плюс такси за лекции и семинари, съобразени с неговата тарифа на терапевт.

А защо двете групи бяха намерили източник на идеологическо вдъхновение в теориите на Вагнер, това беше друг въпрос. Но в тези години психоанализата на Вагнер изглеждаше достатъчно деконструктивна, диагонална, либидинална, некартезианска, че да подсказва теоретични тласъци на революционната дейност.

Трудно беше обаче да бъде разяснявана на работниците и може би затова двете групи в определен момент бяха принудени да избират между работниците и Вагнер и избраха Вагнер. Беше издигната идеята, че новият субект на революцията не бил пролетарият, а девиантът 218 218 Девиант (от лат. deviare) — понятие от социологията: индивид, който проявява отклонения в поведението си спрямо социалната норма. .