Умберто Еко - Махалото на Фуко

Когато се върна, ти ми съобщи въодушевена, че си му писала писмо за раздяла. В този момент се запитах какво щеше да стане между мен и Сандра, но ти не ми остави време да се разтревожа. Призна ми, че си се запознала с някакъв тип, който имал белег на бузата и апартамент в цигански стил. Че си решила да отидеш при него.

— Не ме ли обичаш вече?

— Напротив, ти си единственият мъж в живота ми, но след това, което се случи, имам нужда да изживея нещо друго, не се дръж като дете, опитай се да ме разбереш, всъщност напуснах мъжа си заради теб, остави хората да живеят както им харесва.

— Както им харесва ли? Искаш да кажеш, че отиваш при друг?

— Ти си интелектуалец, при това с леви убеждения, не се дръж като мафиот. Хайде, скоро ще се видим.

Всичко това дължа на доктор Вагнер.

Появих се в „Гарамонд“ точно онази сутрин, когато инсталираха Абулафия и когато Белбо и Диоталеви се бяха задълбочили в своите умотворения около името на Бог, а Гудрун наблюдаваше скептично мъжете, които внасяха това ново и тревожно присъствие сред прашните купчини ръкописи.

— Седнете, Казобон, ето тук е папката за тази наша история на металите.

Останахме сами и Белбо започна да ми показва проекти за раздели, макетирани страници. Трябваше да прочета текстовете и да намеря илюстрации. Изброих няколко милански библиотеки, които според мен бяха доста богати.

— Няма да е достатъчно — възрази Белбо.

— Ще трябва да посетите и други места. Например в Музея на Науката в Мюнхен има превъзходна фототека. После в Париж е Музеят на Уменията и Занаятите. Ако имах време, бих отишъл аз.

— Толкова ли е добър?

— Изключителен. Тържеството на машината в една готическа църква…

Поколеба се, започна да подрежда книжа на масата, сякаш за да не придава прекалено голяма тежест на своето откритие, после продължи:

— Там се намира Махалото.

— Какво махало?

— Махалото. Нарича се Махалото на Фуко.

Описа ми го точно така, както го видях в събота. А може би в събота го видях така, защото Белбо ме бе подготвил за тази представа. Тогава не проявих особен ентусиазъм и Белбо ме погледна, като че бях човек, който пред Сикстинската капела пита дали това е всичко.

— Атмосферата е като в църква, но ви уверявам, че човек изпитва много особено чувство. Мисълта, че всичко се движи и че само там, горе, съществува единствената неподвижна точка във вселената… За този, който не е вярващ, това е един начин да открие Бога, без обаче да изоставя своето неверие, защото става въпрос за Нулевия Полюс. Знаете ли, за моето поколение, което преглътна толкова разочарования, това може да е утешително.

— Моето преглътна повече, говоря за поколението.

— Въобразявате си. Не, за вас това е бил само кратък период. Пяхте бунтовни песни, озовахте се във вихъра на бурята. Скоро ще ви мине. За нас беше различно. Отначало фашизмът, макар че го изживяхме по детски, както се възприема приключенски роман, но безсмъртните съдби бяха опорна точка. После опорната точка на Съпротивата, особено за хора като мен, които я наблюдаваха отстрани и я превърнаха в ритуал на растителността, завръщането на пролетта, най-дългия ден… После за някои Бог, за други работническата класа, а за мнозина и двете. Беше утешително за един интелектуалец да мисли, че работникът съществува, красив, здрав, силен, готов да преобрази света. А пък и вие го видяхте — работникът още съществува, но класата — не. Вероятно са я унищожили в Унгария. И пристигнахте вие. За вас беше естествено може би и се превърна в празник. За моите връстници — не, това беше равносметката, угризенията, покаянието, преобразяването. Ние бяхме неуспелите, докато вие успяхте да донесете ентусиазма, смелостта, самокритиката. За нас, които тогава бяхме тридесет и пет — четиридесетгодишни, се превърна в надежда, унизителна, но все пак надежда. Трябваше да станем като вас с цената на това да започнем всичко отначало. Захвърлихме вратовръзките и костюмите, за да нахлузим вехти канадки, някои напуснаха работа, за да не служат на господарите…

Запали цигара и се престори, че играе на самоирония, за да оправдае това, че се бе увлякъл.

— И отстъпихте по всички линии. Ние, с нашите опити да получим опрощение, не се съгласявахме да измисляме реклами за кока-кола, защото бяхме антифашисти. Задоволявахме се с мизерните заплати в „Гарамонд“, защото книгата поне е демократична. А вие сега, за да си отмъстите на буржоата, които не успяхте да обесите, им продавате видеокасети и електронни игри, залъгвате ги със дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет 221 221 „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ — роман от Робърт М. Пърсиг. . Наложихте им абонамент за вашето издание на мислите на Мао и с парите от него отидохте да си купите фишеци за празниците на „новото изкуство“. Без да се срамувате. През целия си живот ние сме се срамували. Вие ни измамихте, оказа се, че не сте представлявали никаква чистота, били са само младежки пъпки. Накарахте ни да се чувствуваме като червеи, защото нямахме смелост да застанем лице в лице с боливийската жандармерия, а след това стреляхте в гърба на нещастниците, които минаваха по улицата. Преди десет години ни се случваше да излъжем, за да ви измъкнем от затвора, но вие лъжехте, за да изпращате в затвора своите приятели. Ето затова ми харесва тази машина: тя е глупава, не вярва в нищо, не ме кара да вярвам, подчинява ми се, аз като съм глупав, и тя е глупава, тя или той, няма значение. Това се казват почтени отношения.