Умберто Еко - Махалото на Фуко

В началото ми беше необходимо усилие да се адаптирам наново към „Пилад“. Малко по малко, и то не всяка вечер, в джунглата от чужди започнах да откривам близки лица, на оцелелите, макар и променени от усилието да покажат истинския си лик: един — служител в рекламна агенция, друг — данъчен консултант, трети — продавач в книжарница (но ако преди пласираше книги на Че Гевара, сега предлагаше будизъм, билколечение, астрология). Познах ги, малко фъфлеха, тук-там някой бял косъм, стиснали чашата уиски в ръка, и ми се стори, че беше същото „бейби“ отпреди десет години, което бяха близали бавно-бавно в продължение на месеци.

— Какво правиш? Вече не идваш при нас — заговори ме един.

— Кои сте вие сега? — Погледна ме, сякаш не ме беше виждал сто години. — Служите на държавата, така ли?

По-добре да си бях държал езика зад зъбите.

Реших да си измисля някаква работа. Съзнавах, че разполагам с доста знания, наистина разпокъсани, но бях в състояние да ги свържа помежду им само за няколко часа в някоя библиотека. Тъй като всеки човек трябваше да има някаква теория, при заминаването си аз страдах, че нямам такава. Когато се върнах, беше необходимо само да боравя с понятията и всички ме гледаха със зяпнала уста, а още по-добре беше, че това, което говорех, не беше актуално. Дори в университета, където се отбих да разбера дали няма някоя работа за мен. Залите бяха спокойни, студентите се мяркаха по коридорите като призраци, разменяйки си зле съставени библиографии. А аз умеех да правя библиографии.

Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал 212 212 Хуго фон Хофманстал (1874–1929) — австрийски поет и драматург. , а не икономист.

Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ — уточни той и продължи:

— Впрочем ти, който си философ…

— Благодаря ти, но за съжаление не съм.

— Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.

Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.

И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.

Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:

— Превеждам книга и се запънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.

Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:

— Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв смисъл. Стига ли ви? Търсих три дни, вие ще решите…

Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон — таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.