Зена Хендерсън: Кутията за всичко

И ето я — седнала кротичко на тясното стълбище под псевдокоринтската колона, която украсяваше входната врата, сключила ръце и потънала в такова абсолютно съзерцание, че звънецът всеки път я стряскаше.

И всеки път, преди да се присъедини към блъсканицата пред вратата, светкавично пъхаше ръка в джоба си, а ако нямаше джоб, сякаш слагаше нещо под страничния перваз.

Така всеки път оставяше някъде Кутията, но никога не се връщаше, за да си я вземе.

Бях до такава степен заинтригувана, че веднъж се приближих и опипах мръсния перваз. Смутено последвах децата към стаята, изчистих праха от пръстите си, а Сю-лин ме гледаше с преливащи от насмешка очи, но без да помръдне устни. Беше скръстила закачливо ръце пред гърдите си и вървеше в крак с останалите деца.

Аз също се усмихнах, развеселена от задоволството й, че ме е надхитрила. Склонността й понякога да се усамотява престана да ме тревожи — тя бе далеч по-невинна от много други детски прояви и привички.

Надявам се все пак някой ден да се науча да държа устата си затворена. Би ми се искало това да се бе случило преди онзи безкраен следобед, когато всички начални учители се бяхме събрали сред талази от тютюнев дим и стипчива миризма на туш, отдадени на празни приказки, а аз се подведох да започна разговор с Алфа по проблемите на дисциплината. Тя взе да се оплаква от грубиянщините на момчетата и от безкрайното дърдорене на своите момичета и аз — никога няма да си простя тази глупост — й дадох пример със Сю-лин и че именно нейното поведение би трябвало да ни притеснява, а не обичайните хлапашки изблици.

— Искаш да кажеш, че тя просто си седи, вторачена в нищо? — извиси неприятния си фалцет Алфа.

— Поне аз нищо не виждам — признах. — Но очевидно тя вижда нещо.

— Значи има халюцинации! — почти изписка тя. — Веднъж четох една книга…

— Да — пресегна се да загаси цигарата си Марлене. — Това сме го чували вече хиляди пъти!

— Все пак — намуси се Алфа — е по-добре, отколкото цял живот да не прочетеш нито една книга.

— С нетърпение очакваме — издуха дима през ноздрите си Марлене — да прочетеш още една. Тази трябва да е необичайно дълга.

— О, не знам — сбръчка съсредоточено чело Алфа. — Тя е за… — след това се изчерви и гневно обърна гръб на Марлене. — Що се отнася до нашата дискусия… — продължи тя многозначително към мен, — имам чувството, че това момиче има дълбоки личностни смущения. Може би дори на психична основа…

Очите й блеснаха от хрумналата й мисъл.

— О, не знам — сама се изненадах, че повтарям думите й при внезапно зародилото се у мен желание да защитя Сю-лин. — В нея има нещо. Не се държи като повечето необщителни деца, които сякаш непрекъснато те умоляват с поглед — „не ме удряй пак“.

И с болка си спомних за едно от миналогодишните си деца, което сега бе в класа на Алфа — всичките ми упорити усилия бяха отишли напразно.

— Тя си е едно напълно нормално и щастливо дете — продължих аз — с тази малко странна… особеност.

— Лично аз бих се притеснявала, ако е моя — настоя Алфа, след което въздъхна самодоволно. — При мен всичко е наред. Почти не съм имала проблемни деца с изключение на някой и друг палавник, но е достатъчно да му викнеш по-високо или да му зашлевиш едно шамарче и моментално влиза в релсите. Няма да е лошо да направиш нещо за това момиче. По всяка вероятност нещата ще стават все по-зле. Ще се влошават, както е казано в книгата.

Познавах Алфа отдавна и обикновено не обръщах внимание на приказките й, но този път се притесних за Сю-лин. Може би това наистина бе някакво сериозно психично увреждане. Може би зад нежната и доволна усмивка се криеха симптомите на лудостта.

Или — по дяволите! — не исках да приема подобна вероятност, но може пък наистина да има Кутия за всичко. Може би наистина вижда в нея нещо хубаво. Нима имах право да отхвърля такава възможност?

Кутия за всичко! Какво ли можеше да се види в нея? Копнежите на душата? Усетих как сърцето ми трепна при следващото появяване на Кутията в ръцете на Сю-лин. Поех дълбоко дъх, за да не стана от стола. Щом това е нейната Кутия за всичко, аз не бих могла да видя своя сърдечен копнеж в нея. Или бих го видяла? Опрях глава на дланта си и започнах да драскам по листа пред себе си.

Изведнъж усетих нечие присъствие до лакътя си. Обърнах се и срещнах широко отворените очи на Сю-лин.

— Учителко? — едва промълви тя.

— Да?

Бях сигурна, че в този момент Сю-лин ме обича. Може би защото тази сутрин бяха започнали нов учебник. Може би защото бях забелязала новата й рокля, чиито дипли й придаваха изящна женственост, или просто защото лъчите на късното есенно слънце бяха позлатили нейния чин. Така или иначе, тя ме обичаше повече отвсякога и сега ми поднасяше с протегнати ръце своята любов.