Между другото предлагам ви базова психохипотеза: Коломб е толкова хаотична, празна и същевременно задръстена отвътре, че се мъчи да сложи ред в себе си, като подрежда и чисти дома си. Смешно, а? Отдавна съм разбрала, че психоаналитиците са смешници, убедени, че метафората е за големите мъдреци. Всъщност може да я разбере всеки шестокласник. Трябва обаче да чуете как приятелите психоаналитици на мама си правят гаргара с най-малката игра на думи и идиотщините, които мама разказва, защото тя описва на всички своите сеанси с психоаналитика си, като че ли е ходила в Дисниленд: има атракция „семеен живот“, зала с криви огледала „животът с майка ми“, полудяла железница „животът без майка ми“, влакче на ужасите „сексуалният ми живот“(тук снишава гласа си, за да не чуя) и накрая тунел на смъртта „животът ми на жена в предменопаузата“.
Но това, което често ме плаши у Коломб, е, че според мен тя не изпитва нищо. Всички чувства, които показва, са толкова престорени, толкова фалшиви, че се питам дали изобщо чувства нещо. И понякога ме е страх. Може би е съвсем болна, може би се мъчи на всяка цена да изпита нещо автентично и някой ден ще извърши нещо необмислено. Отсега виждам заглавията във вестниците. „Нерон от улица «Грьонел»: млада жена подпалва семейното жилище. Запитана за причините за това деяние, тя отговаря: исках да разбера какво е емоция“.
Добре де, преувеличавам малко. Пък и не съм аз човекът, който ще вземе да разобличава пироманията. Но като я слушам тази сутрин да крещи, защото имало котешки косми по зеленото й манто, си казвам: клета сестро, битката е предварително загубена. Щеше да си по-добре, ако го знаеше.
11
Отчаяние от монголските бунтове
Тихо се чука на вратата на портиерската стая. Мануела е, освободили са я по-рано.
— Маестрото умира — казва ми тя, без да успея да разбера дали влага някаква ирония, повтаряйки тъжните думи на Шабро. — Не сте заета, бихме ли пили чая сега?
Тази волност в съгласуването на времената, тази свобода, с която Мануела се отнася към синтаксиса, защото е само една нещастна португалка, принудена да говори езика на изгнанието, имат същия старомоден привкус, както и контролираните изрази на Шабро.
— Срещнах Лора на стълбите — казва тя и сяда с навъсени вежди. — Държеше се за перилата, сякаш й се пишкаше. Щом ме видя, си тръгна.
Лора е по-малката дъщеря на Артенс, мила девойка, която рядко някой посещава. По-голямата, Клеманс, е болезнено олицетворение на фрустрацията, ревностна католичка, която ще досажда на мъжа си и на децата си до края на унилите си дни, изпълнени с литургии, енорийски празници и бродерия с кръстат бод. А най-малкият, Жан, е наркоман, който бавно се превръща в отрепка. Беше сладко дете с възхитени очи и ситнеше постоянно зад баща си, като че ли животът му зависеше от него, но когато започна да се боцка, промяната беше очевидна: той престана да мърда. След като беше пропилял детството си да тича след Бога, движенията му сякаш се забавиха и занапред се придвижваше на етапи, като правеше все по-продължителни престои пред асансьора или на стълбите и дори спеше понякога на моята изтривалка или пред помещението за боклука. Един ден, когато стърчеше като вкаменен пред лехата с чайни рози и камелии-джуджета, го попитах дали има нужда от помощ и си помислих, че все повече заприличва на Нептун с къдравите си и невчесани коси, които закриваха слепоочията и насълзените му очи и стигаха до влажния и помръдващ нос.
— Е-е не… — беше ми отговорил той, насичайки думите със същите паузи, които прекъсваха движенията му.
— Не искате ли да седнете?
— Да седнете? — повтори той учуден. — Е-е не, защо?
— За да си починете.
— А-а-а — отговори той. — Ами… е-е не.
Оставих го в компанията на камелиите и го наблюдавах през прозореца. След доста време той прекъсна съзерцанието на цветята и бавно се запъти към стаята ми. Отворих му преди да звънне.
— Ще походя малко — каза ми той, без да ме вижда, защото къдравите му кичури закриваха очите му. После с явно усилие добави: — Онези цветя… как се казват?
— Камелиите ли? — изненадах се аз.
— Камелии… — повтори той бавно, — камелии… Ами благодаря ви, госпожо Мишел — каза накрая и гласът му стана учудващо по-твърд.
И ми обърна гръб. Не го бях виждала седмици наред до тази ноемврийска сутрин, когато мина покрай портиерната, и почти не го познах — толкова изпаднал изглеждаше. Да… падението… То ни очаква всички. Но когато един младеж достига без време границата, след която няма да се изправи, падението е толкова видимо и жестоко, че сърцето ти се свива от жалост. Жан Артенс се беше превърнал в изтерзано тяло, което се влачеше в живота едва-едва. Ужасена се попитах как ще успее да се справи с асансьора, но внезапната поява на Бернар Грьолие, който го сграбчи и вдигна като перо, ми спести да се намеся. За миг видях този зрял и слабоумен мъж понесъл в ръцете си тялото на едно погубено дете, после те изчезнаха в стълбищната бездна.
Читать дальше