Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Мисля, че умря веднага след това. Тялото му се бори още три седмици, но духът му си беше отишъл след края на прожекцията, защото знаеше, че така е по-добре, защото ми беше казал сбогом в тъмната зала без болезнени съжаления, защото така бе намерил покой, доверявайки се на онова, което си бяхме казали безмълвно, гледайки заедно светлия екран, където се случваше една история.

Приех го.

На лов за Червения октомври беше филмът на последната ни прегръдка. Ако искате да разберете изкуството на разказа, вижте го: питам се защо Университетът упорито преподава повествователните принципи с помощта на Проп, Гремас и други светила, вместо да инвестира в кинозала. Завръзка, интрига, актанти, перипетии, търсене, герой и други допълнителни персонажи. Нужен ви е само един Шон Конъри в униформа на руски подводничар и няколко добре разположени самолетоносача.

Та както вече казах, тази сутрин научих от Франс Интер, че контаминацията на моите стремежи към легитимна култура от интереса към нелегитимната култура не била стигмат за моя низш произход и за самотния ми подстъп към духовното просвещение, а съвременна характеристика на господстващите интелектуални класи. Как го научих ли? От устата на един социолог, за когото много бих искала да разбера дали той самият би искал да узнае, че една портиерка с чехли „Шол“ току-що го е превърнала в свещена икона. Изучавайки културните практики на интелектуалците, които в миналото са плували във водите на висшето образование от изгрев до заник слънце, а понастоящем са се превърнали в полюси на синкретизма и безвъзвратно са размили границата между истинската и псевдокултурата, той описваше някакъв притежател на научна степен по класически езици, който някога щял да слуша Бах, да чете Мориак и да гледа студийни филми, а днес слуша Хендел и МС Солаар 14 14 Известен френски рапър от сенегалски произход. — Б.ред. , чете Флобер и Джон Льо Каре и отива да види последния филм на Висконти и последното хард порно, като яде хамбургери на обед и сашими на вечеря.

Винаги е много смущаващо да откриеш, че нещо, което смяташ за белег на своята собствена неповторимост, е всъщност характеристика на цяла социална група. Смущаващо и даже обидно. Откритието, че аз, Рьоне, на петдесет и четири години, самоука портиерка, въпреки затвора на съответната портиерна, въпреки изолацията, която би трябвало да ме предпази от недъзите на масата, въпреки тази срамна карантина, непознаваща еволюцията на широкия свят, която съм си самоналожила, та значи аз, Рьоне, съм пример за същата трансформация, вълнуваща съвременните елити, съставени от малки Палиеровци, завършващи подготвителните класове за големите училища, четящи Маркс и групово гледащи с тайфите си Терминатор , или от малки Бадоазки, следващи право в Асас и подсмърчащи пред Любов от пръв поглед в Нотинг Хил, е истински шок, от който едва ли ще се възстановя. Защото за онзи, който следи хронологията, е напълно ясно, че не подражавам в еклектичните си упражнения на тези младоци, а отдавна съм ги изпреварила.

Рьоне, предтеча на съвременните елити.

— Добре де, защо пък не — си казвам аз и вадя от кошницата парчето телешки дроб за котката, след което измъквам най-отдолу, увити в безличен найлонов плик, две малки филета от барбун, които имам намерение да мариновам и после да опека в лимонов сос, подправен с кориандър.

И именно тогава се случва нещото.

Имаме чистачка, която идва всеки ден за три часа, но за цветята се грижи мама. Страшен цирк! Тя има две лейки, една за вода с тор и друга — за неваровита вода, както и една пръскачка с различни позиции за „целенасочен“, „дъждовен“ и „пулверизиращ“ режим на пръскане. Всяка сутрин тя преглежда двайсетте зелени растения в апартамента и им прилага обработката, която се налага за момента. Мърмори си куп неща, напълно безразлична към останалия свят. Може да кажете и най-голямата глупост на мама, докато се занимава с растенията си, тя все едно няма да ви обърне никакво внимание. Например фразата: „Днес смятам да се надрусам и да си прасна една свръхдоза“ получава следния отговор: „Листата на кенцията са пожълтели, много вода съм й сложила, това не е никак хубаво“.

Ето че вече се очертава началото на парадигмата: ако искаш да си пропилееш живота, като не слушаш какво ти казват другите, отглеждай зелени растения. Но това не е всичко. Когато мама пръска с вода листата на растенията, виждам каква надежда я изпълва. Мисли си, че това е един вид балсам, който ще проникне в растението и ще му даде всичко нужно за неговия растеж. Същото се отнася и за торовете, които тя поставя под форма на малки пръчици в пръстта (всъщност в сместа пръст-пясък-торф, която поръчва специално за всяко растение в разсадника край Порт д’Отьой). Мама храни растенията както е хранила децата си: вода и тор за кенцията, зелен фасул и витамин С за нас. И ето същността на парадигмата: съсредоточете се върху предмета, дайте му хранителни елементи, които идват отвън, проникват вътре и, вече влезли, го карат да расте и му действат благотворно. „Пшит“ по листата и ето че растението е готово да се изправи срещу живота. Гледате го с безпокойство и надежда, осъзнавате крехкостта на живота, тревожите се за възможните инциденти, но същевременно изпитвате задоволство, че сте направили всичко необходимо, че сте изиграли ролята си на хранител: чувствате се успокоени и за известно време — на сигурно място. Така вижда живота мама: поредица заклинателни действия, неефикасни, колкото и нейното „пшит“, които създават кратка илюзия за сигурност.