Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Една англичанка винаги го заговаряше на тема, която считаше за своя специалност.

— Ще слушаме ли музика тази вечер?

— Не знам — отвърна той. — Не съм виждал доктор Ладислау. Как ви хареса снощното изпълнение на мисис Сакс и мистър Лонгстрийт?

— Средна ръка.

— На мен ми хареса — особено Шопен.

— Според мен беше средна ръка.

— А вие кога ще ни посвирите?

Тя вдигна рамене, от години насам се ласкаеше, когато й задаваха този въпрос.

— Някой път; но аз свиря средна ръка.

Знаеше се, че тя изобщо не може да свири — имаше две сестри, блестящи пианистки, но самата тя не успяла дори да научи нотите, когато вземали уроци по музика като деца.

От работилниците Дик се запъти към „Шипката“ и „Буките“. Отвън постройките бяха тъй весели, както и другите; вътрешната уредба беше дело на Никол, която бе имала известна свобода на действие в рамките на задължителните изисквания: завинтени към пода мебели и замаскирани решетки. Тя бе вложила толкова много въображение — изобретателността, която й липсваше, тя бе заимствувала от самата даденост на проблема, — че непосветеният посетител не би могъл дори да помисли, че леката изящна плетеница на прозореца всъщност е здрава и непреодолима преграда, че модерните тръбни мебели са по-здрави от масивните творения от началото на века — дори цветята бяха поставени в метални, здраво завинтени конусчета и всеки един от предметите или орнаментите беше тъй необходим, както трегерите за един небостъргач. Неуморно беше оглеждала нещата от всички страни, за да може всяка стая да бъде възможно най-удобна. Когато я по хвалиха, тя сама се бе нарекла майстор водопроводчик.

Ония, чиито компаси не бяха деполяризирани, откриваха много странни неща в тези сгради. Доктор Дайвър често се забавляваше, когато беше в „Шипката“ — мъжкото отделение, — тук имаше един странен малък ексхибиционист, който си беше внушил, че ако успее безпрепятствено да мине гол от Триумфалната арка до Плас де ла Конкорд, ще разреши много неща. „Може би човекът е прав“ — мислеше си Дик.

Неговият най-интересен случай беше в главната постройка. Това беше една тридесетгодишна жена, постъпила в клиниката преди шест месеца; американка — художничка, живяла дълго в Париж. Не разполагаха с достатъчно данни за миналото й. Един неин братовчед я бе срещнал случайно и бе разбрал, че състоянието й е ненормално. След кратък и безрезултатен престой в един от нашумелите санаториуми около столицата, предназначен предимно за туристи, жертва на алкохола и на опиати, той бе успял да я доведе в Швейцария. При пристигането си тя беше необикновено красива — сега представляваше жив труп, цялата беше болезнено подута. Нито една от кръвните проби не беше дала положителна реакция и по липса на по-задоволителна диагноза бяха вписали страданието й като екзема на нервна почва и в продължение на два месеца тя лежеше в същото състояние. Мисълта й беше свързана, дори блестяща, когато не прекрачваше границите, зад които започваха свойствените й халюцинации.

Тя не признаваше друг лекар освен него. В моменти на криза никой от другите лекари не можеше да помогне с нищо. Преди няколко седмици, през една от многобройните нощи на безсъние и страдания, Франц бе успял да я хипнотизира и да й даде няколко часа почивка, тъй необходима за нея, но следващите му опити бяха излезли несполучливи. Хипнозата беше средство, на което Дик не вярваше и рядко използуваше, защото знаеше, че самият той невинаги може да се настрои за това — веднъж беше опитал с Никол и тя подигравателно му се бе изсмяла.

Жената в стая номер двадесет не го видя, когато влезе, до такава степен беше подпухнала кожата около очите й. Тя заговори със звучен, дълбок, развълнуван глас:

— Докога ще продължава това? Никога ли няма да се свърши?

— Скоро ще се оправи. Доктор Ладислау ми каза, че на отделни места отокът е спаднал.

— Ако знаех какво съм сторила, за да заслужа това, бих го понесла търпеливо.

— Не е разумно да се поддаваме на мистицизъм. Смятаме, че това е на нервна почва. Явление, сходно на уртикарията и изчервяването — изчервявахте ли се лесно като малка?

Тя лежеше с лице към тавана.

— Откак ми поникнаха мъдреците, не съм срещнала нищо, което би ме накарало да се изчервя.

— Всеки си има своите дребни грехове и грешки, а вие?

— Няма нищо, за което да се упреквам.

— Вие сте щастлива.

Жената се замисли за миг; през бинтованото й лице гласът излизаше като изпод земята: