Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Неведнъж той бе правил неуспешни опити да я освободи от влиянието, което упражняваше върху нея. Бяха изживели много хубави мигове заедно, бяха си приказвали в интервалите между любовните минути през белите нощи, но винаги когато той се отвръщаше от нея, за да се вглъби в себе си, тя оставаше с празни ръце, гледаше нищото, което той й бе оставил, даваше му различни названия, но знаеше, че всъщност то е надеждата той да се завърне отново при нея.

Дик стисна конвулсивно възглавницата, легна и я сложи под тила си, както правят японците, когато искат да забавят кръвообращението си, и отново заспа. По-късно, докато се бръснеше, Никол се събуди и започна да обикаля къщата, давайки кратки отсечени нареждания на децата и прислужниците. Ленър влезе при баща си, за да го гледа как се бръсне — тъй като живееше в съседство с клиниката, той изпитваше необикновено доверие и възхищение към баща си и прекомерно безразличие към останалите възрастни; виждаше пациентите откъм жалката им страна или пък като бездушни пресилено учтиви и безлични създания. Той беше хубаво, многообещаващо момче и Дик му отделяше много време, отношенията им бяха като на добродушен, но взискателен офицер към дисциплиниран редник.

— Защо, когато се бръснеш, горе на косата ти винаги остава малко сапунена пяна? — запита Ленър.

Дик предпазливо прецеди през насапунените си устни:

— Досега не съм могъл да разбера защо. И аз съм се чудил. Може би когато изравнявам бакенбардите си, насапунисвам пръста, но кога го допирам до косата си, не знам.

— Утре ще наблюдавам и ще разбера.

— Това ли е единственият ти въпрос преди закуска?

— Това не е въпрос.

— Един на нула за теб.

Половин час по-късно Дик тръгна към административната сграда. Беше на тридесет и седем години, все още отказваше да си пусне брада, но имаше повече лекарски вид, отколкото когато беше на Ривиерата. От осемнадесет месеца живееше в клиниката — безспорно една от най-добре обзаведените в Европа. Подобно на клиниката на Домлер, тя беше съвсем модерна — не се помещаваше в една-единствена мрачна и зловеща сграда, а в отделни разпръснати постройки, които създаваха илюзията за малко селце. Дик и Никол бяха допринесли много с добрия си вкус, така че комплексът беше много красив, и всеки психиатър, минаващ през Цюрих, се отбиваше да го види. Малко оставаше човек да помисли, че това е клуб за голф. Две от постройките — едната се наричаше „Шипката“, а другата „Буките“, бяха предназначени за пациентите, потънали във вечен мрак; оградени с лек жив плет, който ги отделяше от главната сграда, те всъщност бяха непристъпни като бункери. По-нататък имаше голяма зеленчукова градина, обработвана отчасти от пациентите. Работилниците за „его терапия“ бяха също там, разположени под един покрив, и от тях доктор Дайвър започна утринния си преглед. В слънчевата дърводелска работилница се носеше приятен дъх на стърготини, напомнящ за забравените години на разцвета на дърводелството; там винаги имаше пет-шест души, които чукаха, рендосваха, режеха с трион — те мълчаливо и сериозно вдигаха очи от работата си, когато той влизаше. Дик разбираше от дърводелство и размени с тях няколко думи дали е по-уместно да се използува един или друг вид инструмент; той говореше спокойно, приятелски, като човек, който се интересува от работата. В съседство беше книговезницата, предназначена за пациентите с най-бистро съзнание — за съжаление те не винаги имаха най-големи шансове да оздравеят. В последното помещение изработваха украшения от мъниста, кована мед и плетяха. Изразът на лицата на пациентите тук беше като на човек, който току-що е въздъхнал дълбоко и е отхвърлил някаква неразрешима мисъл, но техните въздишки означаваха, че в главата им отново се завърта същият кръг от мисли, защото, за разлика от нормалните хора, мисълта им тече не по права линия, а се върти в кръг. Винаги в един и същи затворен кръг. В безконечен кръг. Но яркоцветните материали, които те обработваха, създаваха у посетителя моментната илюзия, че тук всичко е наред като в детска градина. Когато доктор Дайвър влезе при тях, те се оживиха. Повечето го предпочитаха пред доктор Грегоровиус. Ония от тях, които бяха водили светски живот, неизбежно го харесваха повече. Някои от пациентите смятаха, че не им обръща достатъчно внимание или че не се държи естествено и позира. Тази реакция не бе много различна от реакцията, която Дик бе предизвикал в извън професионалния си живот, но тук тя беше изопачена и деформирана.