Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Дос беше тук и двамата прекарахме чудесна вечер — ние с него не сме си много ясни един на друг и това може би е най-добрата основа за едно трайно приятелство. Алек дойде да ме види в „Плаза“ в деня, когато си тръгвах (все още бях в ужасно състояние, макар и външно да не ми личеше особено). За моя изненада той ми каза, че предната вечер ти си им разяснил основите на ленинизма, дори на марксизма, и Дос ми обясни, че съвсем наскоро си бил публикувал статия в „Ню Рипъблик“ в същия дух.

Миналата седмица се видях с Т. С. Елиът — бяхме заедно един следобед и после вечерта. Четох на глас негови стихотворения и усетих, че той много си ги харесва. Симпатичен ми е…

Ела през март. Не знам точно кога се пада празникът, но ти разбери и ни съобщи приблизителната дата на твоето пристигане. Разбери го предварително, за да не се разминем.

7 септември 1934 г.

Парк Авеню 1307

Болтимор, Мериланд

Скъпи Зайо,

Последните ти две статии 185 185 Статии върху творчеството на френския историк Жул Мишле (1798–1874). в „Ню Рипъблик“ ми направиха силно впечатление. Макар винаги да сме подхождали към нещата по различен начин, мисля, че в сферата на литературата ни свързва едно общо качество — проницателността. Способността да долавяме скрития смисъл, недоизказаното.

Хубаво беше едно време, когато всички вярвахме в едни и същи неща. Още по-хубаво беше, когато си мислехме, че ще умрем всички заедно или ще живеем заедно, и никой от нас не предполагаше, че ще познае тази страхотна самота, съпътствуваща хората, които посвещават останките си на художествената литература или бавно разлагащото си се тяло — на Човешката Идея. И въпреки това благодарение на ударението, което поставяш в твоята статия в „Ню Рипъблик“ върху силите, които не знаят що е покой, върху реките, които текат до безкрай, върху плуващите облаци, които разнасят своите предсказания вечер, следобед или сутрин, благодарение на това чувство за нещата нашите пътища вървят приблизително успоредно, дори когато различните тълкувания на фактите, за които говорим, ни отделят един от друг с километри.

Написах това писмо, за да изразя пламенното си съгласие с една твоя идея, залегнала в дискусията върху Мишле: че условията променят безвъзвратно хората и че това, което на светлосин фон изглежда мораво, на друг фон може да изглежда зелено или снежнобяло. Искам да знаеш, че поне един от твоите многобройни читатели е уловил скрития смисъл на думите ти.

Септември 1936 г.

Никога не ми е вървяло толкова наопаки, и то с такова предизвикателно постоянство. Звучи парадоксално, но напълно в духа на обстоятелствата, че наследството, което получих след смъртта на майка си (самият аз бях толкова болен, че не можах да я видя, преди да умре, нито да отида на погребението й), е най-щастливото събитие за мен в последно време. Тя беше една упорита възрастна жена, упорита в обичта си към мен, въпреки моето пренебрежение към нея, и би било напълно в нейния стил да умре, за да живея аз.

Благодаря ти за днешната телеграма. Хората посрещнаха есето ми в „Ескуайър“ със смесени чувства — мнозина смятат, че съм направил страхотна грешка, като съм препечатал есе от „Крахът“. От друга страна, получавам безброй писма от почитатели, с които те ме молят да публикувам есетата повторно в „Ридърс Дайджест“, както и няколко предложения за включването им в антологии, на които най-благоразумно отказвам.

Тонът на тези есета сериозно навреди на плановете ми относно Холивуд (които обаче и без това нямаше да се осъществят заради счупеното ми рамо). Някои хора, изглежда, са отсъдили по него, че аз съм една развалина — и в морално, и в творческо отношение.

Сега стигам до някои неща, за които може би съм ти писал в предишните си писма. Казах ли ти, че си счупих рамото, като скочих от петметрова височина, която едно време не би представлявала никаква трудност за мен, и че рамото ми се счупи още преди да се докосна до водата — доста любопитно явление според тукашните лекари; и че когато то вече бе почти заздравяло, макар все още да бях в гипс, една сутрин в четири часа се подхлъзнах в банята и лежах на пода цели четиридесет и пет минути, преди да успея да изпълзя до телефона, за да повикам Мак на помощ. Нощта беше гореща, аз лежах на мозаечния под, целият мокър под гипса, и настинах — получих нещо като артрит, така наречената миотоза, която засегна всички стави на тялото ми от страната, на която лежах; така отново бях прикован към леглото и допреди три дни, когато започна да ме поотпуска, стенех и проклинах безспир. Точно през този период почина майка ми, а се случиха и още десетина други неща, така че ще са ми нужни няколко месеца, докато прочистя развалините от напълно похабеното лято, през което произведох само един посредствен разказ и два-три сценария за късометражни филми.