Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Стаята беше изпълнена с цигарен дим. Седнал зад дима, зад бюрото си, Стар все повече се вдълбочаваше в себе си, макар че продължаваше да бъде любезен и да следи в общи линии онова, което му говореха Райнмънд и мис Дулън. Заседанието беше приключило.

(Стар трябва да приеме датския принц Аге, който иска да научи от самия извор как се правят филми и който е определен в авторовия списък на действуващите лица като „назряващ фашист“.)

— На телефона е мистър Маркъс — обажда се от Ню Йорк — обяви мис Дулън.

— Как така? — учуди се Стар. — Нали снощи се видяхме с него тук?

— Да, но все пак ви търси от Ню Йорк — гласът е на мис Джейкъбс. Обажда се от неговия кабинет.

Стар се засмя.

— Днес трябва да обядваме с него. Никой самолет и най-бързият, няма да може да го докара.

Мис Дулън се върна на телефона. Стар постоя така, за да чуе резултата.

— Всичко е наред — съобщи след малко мис Дулън. — Оказа се грешка. Сутринта мистър Маркъс се обадил в Ню Йорк, за да им съобщи за земетресението и наводнението в снимачното градче, и, изглежда им е казал да попитат и вас. Говорил е с някаква нова секретарка, която не го е разбрала. Вероятно тя е объркала всичко.

— Вероятно — съгласи се Стар мрачно.

Принц Аге не ги разбра какво си говорят, но в желанието си да види само приказната страна на живота тук, реши, че е нещо истински американско. Мистър Маркъс, чието седалище се намираше в най-близко съседство, се обадил в своя нюйоркски кабинет, за да им каже да разпитат Стар за наводнението. Принцът си представи някакви сложни взаимоотношения, без да схване, че цялата тази бъркотия се бе завъртяла в някога блестящия, непоклатим мозък на мистър Маркъс, който вече започваше да издиша.

— Очевидно тази секретарка е съвсем нова — продължи Стар. — Някакви други съобщения?

— Отби се мистър Робинсън — каза мис Дулън, която вече се готвеше за обедната си почивка. — Едната от жените му казала името си, но той го забравил — мисли, че е нещо като Смит, Браун или Джоунс.

— Много ще ни помогне това, няма що.

— Доколкото си спомня, тя му казала, че била дошла съвсем наскоро в Лос Анджелис.

— А аз си спомням, че беше със сребърен колан на дупки във формата на звезди — каза Стар.

— Опитвам се да узная нещо повече за Пийт Заврас. Говорих с жена му.

— Тя какво каза?

— Имали страхотни неприятности, наложило се да продадат къщата, тя била болна.

— Безнадеждно зле ли са очите му?

— Тя, изглежда, не знаеше нищо по този въпрос. Въобще не беше чувала, че има опасност да ослепее.

— Много странно.

На път към столовата продължи да мисли за Заврас, чувствуваше се объркан — така както го бяха объркали проблемите на актьора тази сутрин. Неприятностите, свързани с човешкото здраве, му бяха чужди — той не мислеше дори за своето собствено. На алеята пред столовата отстъпи, за да даде път на един открит електрокар, натъпкан с момичета в ярки костюми от епохата на Регентството, който идваше откъм снимачното градче. Роклите пърхаха на вятъра, младите изрисувани лица го гледаха любопитно и той им се усмихна, когато минаха покрай него.

Единадесет мъже и техният гост, принц Аге, обядваха в закрития салон на служебната столова. Това бяха хората на парите — тук те управляваха; и ако нямаше някой гост, се хранеха сред мълчание, рядко нарушавано от въпроси за съпругите или децата им или от някоя самотна мисъл, изкарана от дълбините на съзнанието им. Осем от тях бяха евреи, петима бяха родени в чужбина, включително един грък и един англичанин, и всички се познаваха от дълго време. Вътре в групата имаше определена класификация — от стария Маркъс до стария Лийнбаум, който някога бе купил най-изгодния блок акции в шоубизнеса и никога не харчеше за филмите си повече от един милион на година.

Старият Маркъс все още проявяваше обезпокояваща жизнеустойчивост. Някакъв неподдаващ се на атрофия инстинкт го предупреждаваше за всяка опасност, за всеки заговор срещу него — самият той ставаше най-опасен, когато другите смятаха, че са го притиснали до стената. Сивкавото му лице бе придобило такъв замръзнал израз, че дори онези, които бяха свикнали да дебнат тика на едното му око, вече не можеха да го видят. Природата го беше прикрила с кичурче бели косми; бронята му бе станала непроницаема.

Маркъс беше най-старият, а Стар най-младият от групата; наистина вече не чак толкова млад, но навремето, когато за първи път седна сред тези мъже, той беше момче-чудо на двадесет и две години — финансист сред финансисти. Можеше да изчислява разходите наум със скорост и точност, които ги зашеметяваха — защото те не бяха магьосници, нито дори експерти в това отношение въпреки общоприетата представа за финансовите способности на евреите. Повечето дължаха успеха си на различни други свои качества. Но там, където работата се върши от група хора, течението влачи след себе си и не дотолкова компетентните, тъй че те с удоволствие оставяха на Стар заключителната дума, като дори изпитваха радостно вълнение, сякаш сами бяха взели участие, подобно на запалянковците на футболните мачове.