Франсис Фицджералд: Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Вярно е, че много от разказите на Фицджералд са предназначени за пошлите търговски издания, но не са малко случаите, когато именно в разказите се поставят и решават съществени идейни и художествени проблеми, намерили по-късно място в зрелия период на творчеството му.

Скот Фицджералд е роден на 24 септември 1896 г. в град Сейнт Пол, щата Минесота, в т.нар. „Среден запад на Америка“. Майка му е ирландка и римокатоличка, бащата е неуспял дребен търговец, който почти до края на живота си разчита на скромното наследство на жена си. Като дете Скот неведнъж се ужасява от мисълта, че някой ден може да попадне в общежитието за бедняци. За негово щастие се намира една богата леля, която поема издръжката му първо в католическото училище „Нюман“ и после в реномирания Принстънски университет.

Фицджералд отрано проявява вкус към писането. Едва четиринайсетгодишен, той започва да си води дневник, наименуван многозначително „Книга на мисълта“. Дневници писателят веди до края на живота си, независимо какво записва — свои мисли, цитати, афоризми, подслушани разговори, интересни имена.

По същото време той пише разкази за училищното списание, а в края на 1911 г. съчинява пиеса, която сам режисира и в която играе главната роля. За жалост тези юношески литературни прояви се посрещат с неприязън и от учители, и от съкласници. От учителите, защото той е един от най-слабите ученици, а другарите му се дразнят от неговото високомерие. Но главно за това, че Скот се оказва негоден за мъжествения американски футбол. И до днес, за да си изградиш репутация в което и да е американско училище, трябва с успех да упражняваш поне един от популярните спортове и особено грубия и опасен за здравето американски футбол. Слабоватият юноша е щастлив само когато може да избяга в Ню Йорк и да отиде на театър. Това действа като балсам за нараненото му самолюбие. „Видях музикалната комедия «Квакерката» и оттогава масата ми е затрупана с либретата на Гилбърт и Съливан“ (модните в ония години английски автори на оперети). По същото време, по думите на неговия най-добър биограф Майзиър, Скот започва да пие вместо невинното шери по-силен алкохол. В родния му град често казват, че младият Фицджералд е човек, който се напива. Това го ласкае, придава му известна романтична окраска. Но скоро пиенето ще се окаже онзи страшен порок, който ще го преследва до края на краткия му живот.

През септември 1914 г., макар и трудно, той успява да издържи приемните изпити и постъпва в Принстънския университет. Скот и тук не става, както мечтае, един от „боговете на своя клас“. Позаякнал, той е включен във футболния отбор на университета, но още при първата тренировка си навяхва коляното и завинаги се прощава със спорта. И по-добре, защото отново насочва вниманието си към литературата. Сдружава се с поета Джон Пийл Бишоп и бъдещия голям изкуствовед и критик Едмънд Уилсън, който в зигзагите на творческия му път ще бъде негова неотменна „интелектуална съвест“.

Попаднал в културна среда, Фицджералд започва усилено да се самообразова. По това време негови любими автори са Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс, Бут Таркингтън, Алджърнън Суинбърн и Къмтън Маккензи. В Принстън той завършва и първия вариант на романа си, тогава наречен „Романтичният егоист“. Но вече бушува Първата световна война и Скот, макар и болнав, постъпва през есента на 1917 г. офицер в редовната армия. Изпратен е на подготвителен лагер, където през свободното си време продължава да работи над романа. Като офицер за свръзка в щата Алабама, по време на една танцова вечеринка в град Монтгомъри, той среща дъщерята на местния съдия и се влюбва в нея. Момичето се казва Зелда Сейър и с право може да се нарече фаталната жена на неговия живот. Пред приятелите си Фицджералд я описва като „най-красивото момиче в Алабама и Джорджия“. Очевидно един щат не е достатъчно голям, за да вмести възхищението му. По-късно ще напише в дневника си: „Липсваха ми двете първостепенни неща — животински магнетизъм и пари. Затова пък имах двете второстепенни — красива външност и интелигентност.“ Ето как Нанси Милфорд описва в биографичната си книга за Зелда тази негова външност: „Скот беше поразително красив, с нежни класически черти, златисто руса коса, широко чело и правилен нос. Очите му бяха ледено зелени я променяха цвета си с настроенията му. Само устните бяха тънки и винаги напрегнати. Макар и сравнително нисък, той изглеждаше добре в безупречно ушитата си офицерска униформа. За разлика от другите носеше яркожълти ботуши с шпори. Появеше ли се, хората веднага го забелязваха.“