Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Една ръка се плъзна настойчиво по бедрото ѝ. Той разтвори краката ѝ с напора на тялото си. Бедрата ѝ поддадоха; тя му се отдаваше. Той я придърпа към ръба на плота и се намести между краката ѝ, притискайки се към ханша ѝ. Значи все пак той я желаеше. Сега той не си играеше с нея. Поне този път, сега, тук, тя можеше да го накара да я желае.

Той придърпа тялото ѝ към своето със сила, притисна гърдите ѝ към своите със страст, каквато не беше показал в игричките и закачките от обучението, от онази сутрин, изпълнена с уж неволни докосвания и потривания. Устните му обхванаха нейните, толкова горещи, толкова ненаситни, толкова копринени, те търсеха устните и езика ѝ, засмукваха и захапваха без да знаят милост.

Ръцете му се впиха в бедрата ѝ, отвориха ги още по-широко, той се притисна към нея с такава сила, че Кейд трябваше да плъзне ръце под неговите и да потърси опора в рамената му, за да удържи на напора на неговата целувка, да ѝ окаже отпор и да не загуби равновесие.

Той издаде стон, който отекна по тялото му. Кейд знаеше, че тя също изстена, разтърсена от тръпката на стенанието.

Той можеше да ѝ направи всичко, каквото поискаше.

Той отлепи устни и отдръпна глава назад, за да я погледне, сякаш не можеше да повярва, че тя не беше видение.

Тя беше и не беше видение, едновременно. Тъкмо това ѝ харесваше в тази нощ в Париж и във вихъра на уханията и възможностите.

Една част от нея знаеше, че това не можеше да се случва, не и в живота такъв, какъвто го познаваше досега. Но то се случваше. И тя го беше накарала да се случи.

Без да изпуска рамената му, извита като дъга към него, тя отвърна на погледа му, без да помръдва. Той си пое рязко дъх и отново впи устни в нейните.

Силвен беше тръгнал към нея с увереност, каквато не бе усещал през целия си живот. Тази жена беше негова. Тази нощ беше негова. Всяка фантазия, която бе уловил в лабораторията си, беше негова и само негова.

А моа, помисли си той. А моа.

Тя го беше преследвала. Беше се поднесла като жертвено агне за неговия тиранозавър рекс. Беше набирала кода за достъп в неговата собствена лаборатория пред очите му, отново и отново, показвайки му с всяко натискане на малкото си пръстче с безупречен маникюр къде щеше да бъде тази вечер и какво ѝ се искаше да направи там.

Беше оставила шоколадовите си отпечатъци върху книжата му като някакъв безсловесен подпис върху договор с тялото му. Тя беше запалила огън в неговата лаборатория, за да му се присмее, когато не я беше заловил достатъчно бързо и беше забъркала нещо със собствените му съставки, без да му позволи дори да го вкуси.

Тя беше заравяла ръцете си в неговите чували с шамфъстък и кафе на зърна и ги беше оставяла да се търкалят по кожата ѝ; беше вдъхвала неговите аромати и беше оставяла следите по тялото си; беше опитвала неговите шоколади и ги беше оставяла да се топят върху езика ѝ. И с всяка оставена от нея следа, която той откриваше всяка сутрин, тя го беше влудявала все повече, докато накрая не можеше да мисли за друго, освен за усещането на търкалящите се по опакото на ръката ядки шамфъстък, за аромата, който неговата ванилия и неговите портокалови корички и бадемово масло щяха да разгърнат в контакт с кожата ѝ, за уханията, които тя крадеше от работилницата му всяка нощ и с които маркираше неговата територия.

Не можеше да мисли за друго, освен какво би било усещането да се разтопи върху езика ѝ. Хм. Не само шоколадът, който той приготвяше, за да я съблазни, а той самият.

Сякаш всяко изискано, красиво момиче, по което се беше увличал в гимназията или след това, се беше кондензирало в нея, с нейната арогантност и малинови тарти за закуска, и с нейната кестенява коса, полепнала по гланца върху устните ѝ, и нейните сини очи, които го гледаха така, сякаш му отказваха волността да протегне ръка и да докосне този кичур коса и да освободи устата ѝ от други неща. Убеждението ѝ, че светът ѝ принадлежи по право беше толкова дълбоко вкоренено, че тя дори не осъзнаваше, че го носеше, но опитите ѝ да се крие зад маската на студено безразличие към другите бяха обречени до такава степен, че тя не можеше да седне в ресторант сама, без да го изпълни с желанието да я вземе под крилото си и да я настани на своята маса, толкова решителна и самотна изглеждаше.

Тя желаеше страстно и греховно всичко, което той приготвяше и притежаваше. Сигурно желаеше и самия него.

За него това беше непозната увереност. И все пак, тласкан от някаква стара, глупава своя слабост, той се бе сдържал безкрайно дълго, за да се убеди, че тя не иска да му избяга.