Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– Как така не можете да ми продадете... – все още неуспяла да напипа френската дума за изключително малка шпионска видеокамера, но успявайки да предаде концепцията, Кейд показа на продавача нужния ѝ размер с почти долепени палец и показалец.

Какво им ставаше на тези французи с тяхната неохота да продават разни неща? Тяхната философия влизаше в разрез с едно от основните преимущества на това човек да разполага с много пари.

– Незаконно е – отбеляза небрежно французинът. – Вече не продаваме такива неща.

Това беше другата особеност на ситуацията, когато някой французин отказваше да ѝ продаде нещо. Не стига, че ѝ отказваше, ами сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

– Ами онези неща, които слушат? – тя разпери пръсти зад ушите си като пеленгатори, макар да знаеше думата ecouter, увлечена от импровизирания жестомимичен език.

Може би Силвен Марки мърмореше рецептите си на глас, докато ги забъркваше. Като някой луд учен.

– Имаме такива – продавачът ѝ показа подслушватели с големината на айпод нано.

Кейд отново направи знака с палеца и показалеца си.

– Мънички.

– Не – процеди мазно французинът. – Незаконно е.

Ако се обадеше в отдела за корпоративна сигурност в "Кори" и поискаше да ѝ пратят малко оборудване, колко ли време щеше да мине, докато кажеха на баща ѝ, запита се Кейд. Пет минути?

– Добре – каза тя. – На вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата. – А знаете ли откъде мога да си купя черен кожен панталон?

Продавачът я изгледа недоумяващо.

Накрая Кейд си купи кожен панталон от "Ермес" само за да си докаже, че във Франция все пак имаше нещо, което можеше да се купи с много пари. Освен това се чувстваше някак неловко, че Маги Сондърс беше прекарала повече време, наслаждавайки се на парижката модна сцена от самата нея. Кейд започваше да се съмнява, че беше напълно уравновесено дете, израснало сред богатство и привилегии. Нормално ли беше да пазарува шоколад вместо тоалети?

Тъкмо набираше кода върху панела на входа на сградата, където беше апартамента ѝ, със сковани рамена при мисълта за отговорностите, която я очакваха в кутията на електронната ѝ поща, когато Силвен Марки излезе от задната врата на лабораторията си и я изгледа с вдигнати вежди.

Нямаше равен в този поглед изпод вдигнати вежди. Кейд изпита непреодолимо желание да замахне с луксозната торба на "Ермес" и да го халоса по челото, за да му намести веждите. За негов късмет той се намираше на отсрещния тротоар на улицата.

Телефонът ѝ иззвъня и Кейд обърна гръб на Силвен, за да се обади.

– Моля те, кажи, че си ти – гласът на дядо ѝ прозвуча умолително. – Крадецът на шоколад.

– Дядо! Наистина ли мислиш, че бих направила подобно нещо?

– Ами, да, надявам се – каза невъзмутимо той. – Смятам, че баща ти е единствената бяла овца в семейството. Нямам представа как се извъди такъв. Поне да беше на петна или кафеникав.

– Татко видя ли някой от блоговете?

– Съмнявам се. Баща ти е твърде зает, за да чете блогове. Освен това, ако беше прочел нещо, ти сега нямаше да ми задаваш този въпрос.

Вярно. Баща ѝ щеше да ѝ се обади посред нощ, отново. Поне този път щеше да я попита за нещо различно от "Девън Кенди", за разнообразие.

– Е, не му ги показвай.

– Няма – обеща дядо ѝ. После добави, някак обезкуражаващо. – Обаче ми е трудно да не злорадствам. Баща ти беше толкова твърдо решен да те възпита правилно, но аз си знаех, че една от вас, моите внучки, щеше да се метне на дядо си. Макар че – не искам да говоря лошо за мъртвите, но между традицията Джейми да я арестуват на срещите на Г-8 всяка година и твоята амбиция да прекараш живота си, облечена в костюм и седнала зад бюрото, бях започнал да си мисля разни лоши неща за генетичния фонд на майка ти. Слушай, миличка, какво ще кажеш да се метна на самолета и да дойда при теб, а оттам двамата да се внедрим в някоя швейцарска шоколадена фабрика, ей така, за забава?

– Вие тук ли живеете? – попита Силвен точно зад гърба ѝ и Кейд подскочи толкова стреснато, че се наложи той да я подхване, за да не падне на земята.

– Говоря по телефона – изсъска яростно тя и му обърна гръб. Той я пусна, колкото да ѝ позволи да му обърне гръб, за нейно огромно съжаление. Кейд се опита да си отвори вратата, но тя остана заключена. Тя се намръщи и набра кода отново. – А, с никой, дядо, само онзи шоколатиер Марки, за който вече ти споменах.

– Наистина ли? – дядо Джак беше възхитен. – Има ли някакъв начин да направиш така, че да го чувам какво говори? Можеш ли да включиш телефона на говорител, така че и той да ме чува. Знам няколко чудни френски ругатни.