Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

После гълтам успокоителни и всичко се оправя. Всичко се оправя.

След тази нощ ми се стори уместно да преразгледам предложението на доктор Непот относно престоя в специализирано заведение. Той сърдечно ме поздрави за това решение. Според него този път водел право към пълното ми възстановяване. Фактът, че инициативата идвала от мен, бил особено благоприятен — започвал съм да се ангажирам с процеса на своето излекуване. Било добре, даже много добре.

И така, явих се в „Рюей-Малмезон“ с писмената му препоръка в ръка. Имаше парк, а пациентите се хранеха заедно. Честно казано, на първо време не можех да поглъщам твърда храна — веднага я повръщах с болезнено хълцане. Струваше ми се, че ще избълвам и зъбите си заедно с храната. Наложи се да ме сложат на системи.

Главният лекар от колумбийски произход не ми беше от голяма полза. С невъзмутимата сериозност на невротиците излагах категорични аргументи срещу моето оцеляване. И най-малкият от тях ми изглеждаше способен да ме доведе до непосредствено самоубийство. Лекарят се правеше, че слуша, или поне мълчеше — най-много от време на време да потисне лека прозявка. Едва след няколко седмици прозрях истината: говорех твърде тихо; познанията му по френски език бяха твърде повърхностни; в действителност не разбираше и дума от моите приказки.

За сметка на това асистиращата го психоложка — малко по-възрастна и с по-скромен социален произход — ми оказа ценна помощ. Вярно, че пишеше дисертация за тревожния страх и естествено, се нуждаеше от материал. Използваше магнетофон „Радиола“. Всеки път искаше разрешение да го включи. Аз, разбира се, й разрешавах. Харесваха ми напуканите й ръце, изгризаните й нокти, когато натискаше копчето за запис, въпреки че винаги съм мразел студентките по психология. Малки мръсници — такова ми е мнението за тях. Но тази по-възрастна жена, която си представях с ръце, потопени в леген с пране, и с увито в тюрбан лице, почти ми вдъхваше доверие.

Само че отношенията ни отначало не бяха лесни. Тя ме упрекваше, че съм използвал много общи, прекалено социологически понятия. Според нея не било интересно — трябвало, напротив, да се включвам по-активно, да се опитам да се „съсредоточа върху самия себе си“.

— Ама вече ми е писнало от мен… — възразявах аз.

— Като психолог не мога да приема такива думи или да ги насърча по какъвто и да е начин. Говорейки научно за обществото, вие изграждате бариера, зад която се защитавате. На мен се пада задачата да разруша тази бариера, за да можем да работим върху личните ви проблеми.

Този разговор между глухи продължи малко повече от два месеца. Мисля, че всъщност й бях симпатичен. Спомням си една сутрин — пролетта тъкмо вече бе дошла и през прозореца се виждаше как птиците подскачат по ливадата. Психоложката имаше свеж, спокоен вид. Отначало говорихме накратко за дозирането на моите лекарства, след което тя ме попита прямо, спонтанно, много неочаквано: „Всъщност защо сте толкова нещастен?“. Тази откровеност беше доста необичайна. Тогава аз също направих нещо необичайно — подадох й кратък текст, който бях написал предната нощ, за да не скучая поради безсънието.

— Предпочитам да чуя отговора ви… — каза тя.

— Прочетете текста все пак.

Тя определено беше в добро настроение. Взе листа, който й подадох, и прочете следните изречения:

„Някои хора още отрано изпитват ужасяваща невъзможност да живеят сами. Всъщност те не понасят да се вглеждат ясно в собствения си живот, да го виждат цял, без тъмни петна, без фон. Трябва да призная, че съществуването им е изключение от природните закони не само защото това фундаментално разкъсване, което възпрепятства тяхната адаптация, се случва извън всяка генетична предопределеност, но и поради предполаганата от него прекомерна трезвост, която, разбира се, е трансцендентна по отношение на перцептивните схеми на обикновеното съществуване. Понякога е достатъчно да поставим друг човек насреща им, стига да е чист и прозрачен като тях, за да се превърне това непоносимо разкъсване в светъл, напрегнат и постоянен стремеж към абсолютно непостижимото. Така например, докато някое огледало ден след ден отразява един и същ отчайващ образ, две успоредни огледала изработват и изграждат ясна и гъста мрежа, която увлича човешкото око по безкрайна, безпределна траектория, безкрайна в своята геометрична чистота, отвъд страданията и света.“

Вдигнах очи и я погледнах. Имаше леко учуден вид. В крайна сметка реши да се пробва да каже нещо: „Интересно е това с огледалото…“. Сигурно беше чела нещо от Фройд или в списанието за комикси „Мики Парад“. Правеше каквото може — беше любезна. Накрая събра смелост и добави: