Пол Остър - Книга на илюзиите

Костеливите ръце с ръждиви петна по тях; напуканите пръсти и дебелите, изпъкнали вени; хлътналата плът под брадичката; полуотворената уста. Когато влязох, той лежеше по гръб с отвити ръце, буден, но безмълвен, вперил поглед в тавана, сякаш в транс. Но когато се извърна към мен, видях, че очите му са очите на Хектор. Набръчкани страни, набраздено чело, кожеста гуша, сплъстена бяла коса — и все пак разпознах в това лице лицето на Хектор. Бяха изминали шейсет години от времената на мустачките и белия костюм, но онзи Хектор не бе изчезнал напълно. Беше остарял, беше безкрайно остарял, но една частица от него се беше запазила.

Зимър, проговори той. Седнете до мен, Зимър, и загасете лампата.

Гласът му беше слаб и задавен с храчки — избоботени отдалеч въздишки и получленоразделни звуци, — но достатъчно силен, за да разбера какво казва. „Р“-то в края на името ми се чу с лека вибрация и докато се пресягах да изключа лампата на нощната масичка, се запитах дали няма да му е по-лесно, ако продължим на испански. Но след като светлината угасна, видях, че в далечния ъгъл на стаята има втора лампа — лампион с широк абажур от тънка кожа — и че в стола до него седи жена. Тя стана в мига, в който погледът ми падна върху нея, и аз като че лекичко се отдръпнах — не само защото ме стресна, а защото беше съвсем дребна, дребна като мъжа, който отвори вратата. И двамата едва ли имаха метър и двайсет. Стори ми се, че чух смеха на Хектор зад себе си (слабо просвирване, едва прошепнат смях), после жената ми кимна мълчаливо и излезе от стаята.

Коя е тя? — попитах.

Не се тревожете, рече Хектор. Казва се Кончита. Тя е част от семейството.

Просто не я видях, това е. Изненада ме.

Брат й Хуан също живее тук. Те са малки хора. Странни малки хора, които не могат да говорят. Без тях сме за никъде.

Да изгася ли онази лампа?

Не, тя не ми пречи. Не ми блести толкова. Така е добре.

Седнах на стола до леглото и се приведох напред, търсейки възможно най-близката позиция до устата му. Лампата в другия край на стаята бе не по-силна от свещ, но светлината беше достатъчна, за да виждам лицето на Хектор, да го гледам в очите. Над леглото пърхаше блед отблясък, жълтеникаво сияние, преплетено със сенки и с тъмнина.

Винаги е толкова рано, каза Хектор, но не ме е страх. Човек като мене не се дава лесно. Благодаря ви, че дойдохте, Зимър. Не вярвах, че ще го сторите.

Алма беше много убедителна. Трябвало е да я пратите при мен много по-рано.

Разтресохте ми кокаляците, сър. Най-напред не можех да приема това, което сте направили. Сега мисля, че съм щастлив.

Аз нищо не съм направил.

Написал сте книга. Отново и отново я препрочитах, отново и отново се питах: защо сте избрали мен? Каква беше целта ви, Зимър?

Накарахте ме да се засмея. Това е всичко. Счупихте някаква черупка вътре в мен и след това се превърнахте в моето оправдание да продължа живота си.

Книгата ви не казва това. Отдава почит на едновремешните ми неща с мустака, но за себе си не говорите.

Нямам навика да говоря за себе си. Кара ме да се чувствам неудобно.

Алма спомена някаква страшна скръб, неизразима болка. Ако съм ви помогнал да понесете тази болка, това е навярно най-голямото добро, което съм сторил.

Искаше ми се да съм мъртъв. Изслушах разказа на Алма този следобед и разбирам, че и вие сте се чувствали по същия начин.

Правилно ви е казала тези работи. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб и колкото повече знаете за тях, толкова по-добре ще разберете филмите ми. С нетърпение очаквам да чуя какво ще кажете за тях, Зимър. Вашето мнение е много важно за мен.

Аз нищо не разбирам от филми.

Но умеете да вниквате в чуждото дело. Четох и онези книги. Преводите ви, каквото сте писали за поетите. Неслучайно сте отделили години на въпроса с Рембо. Разбирате какво означава да обърнеш гръб на нещо. Възхищавам се от човек, който може да мисли по този начин. Това прави мнението ви важно за мен.

Досега сте се справяли без чуждо мнение. Откъде дойде тази внезапна нужда да узнаете какво мислят другите?

Оттам, че не съм сам. Тук живеят и други хора, не трябва да мисля само за себе си.

Доколкото разбрах, вие с жена си винаги сте работили заедно.

Да, така е. Но не трябва да изпускаме Алма.

Биографията?

Да. Книгата, която пише. След като почина майка й, разбрах, че й дължа това. Алма си няма нищичко и ми се стори правилно да изоставя някои от идеите си, за да й дам шанс в живота. Започнах да се изживявам като баща. Можеха да ми се случат и по-лоши неща.