Пол Остър - Книга на илюзиите

Добре, забрави за всичко друго. Разкажи ми за себе си. Кога за пръв път чу името Хектор Ман? Знаела си го като Хектор Спелинг. На колко години си разбрала, че Хектор Спелинг и Хектор Ман са един и същи човек?

Винаги съм го знаела. В ранчото имахме пълната колекция с филмите на „Калейдоскоп“ и като малка трябва да съм ги гледала най-малко петдесет пъти. Когато се научих да чета, забелязах, че Хектор е Ман, а не Спелинг. Попитах баща си защо и той ми каза, че като млад Хектор играел под артистичен псевдоним, но сега, когато така или иначе вече не играел, спрял да го използва. Това обяснение ми звучеше съвсем правдоподобно.

Мислех си, че онези филми са били изгубени.

Почти. По всички закони на вселената би трябвало да са. Но точно когато Хънт щял да обяви фалит, ден-два преди да дойде съдия-изпълнителят, за да конфискува собствеността му и да запечата вратата, Хектор и баща ми се промъкнали в офиса на „Калейдоскоп“ и откраднали филмите. Негативите ги нямало, но двамата си тръгнали с всичките дванайсет комедии на готова лента. Хектор ги оставил на баща ми за съхранение и два месеца по-късно изчезнал. Когато баща ми дошъл в ранчото през 1940 година, ги донесъл със себе си.

Хектор как го е приел?

Не разбирам. Как трябва да го е приел?

Това те питам. Доволен ли е бил, или недоволен?

Доволен. Разбира се, че бил доволен. Гордеел се с тези малки филми и се радвал, че отново си ги има.

Тогава защо е чакал толкова дълго, преди да ги изпрати отново във външния свят?

Какво те кара да мислиш, че е направил това?

Ами не знам, мислех си…

Смятах, че си разбрал. Аз бях. Аз го направих.

Подозирах нещо такова.

Тогава защо нищо не каза?

Не мислех, че имам право да го кажа. В случай, че би трябвало да остане тайна.

Аз нямам никакви тайни от теб, Дейвид. Каквото зная, го знаеш и ти. Не схващаш ли? Разпратих тези филми на сляпо и ти беше човекът, който ги намери. Ти си единственият на този свят, който ги е намерил всичките. Това ни прави стари приятели, не смяташ ли? Срещнахме се едва вчера, но работим заедно от години.

Скрила си им шапката на всички. Разговарях с кураторите навсякъде, където ходих, и никой нямаше никаква представа коя си. Като бях в Калифорния, обядвах с Том Лъди, директорът на Тихоокеанския филмов архив. Те последни получили една от тайнствените кутии на Хектор Ман. Когато дошъл и техният ред, твоите пратки обикаляли вече от няколко години и слухът се бил разнесъл. Том каза, че дори не отворил пакета. Отнесъл го право във ФБР да го проверят за отпечатъци, но не намерили никакви — нито един. Не си оставила и следа.

Ползвах ръкавици. Ако ще хвърлям усилия да пазя тайна, определено няма да се издъня с такава подробност.

Ти си умно момиче, Алма.

Бас държа, че съм умна. Аз съм най-умното момиче в тази кола, предизвиквам те да докажеш противното.

Но как си позволи да действаш зад гърба на Хектор? Той е трябвало да вземе решението, не ти.

Първо говорих с него. Идеята беше моя, но не започнах, преди той да ми даде зелена светлина.

Той какво каза?

Сви рамене. И ми се поусмихна. Няма значение, каза. Прави каквото искаш, Алма.

Значи не те е спрял, но не ти е и помогнал. Нищо не е направил.

Беше на двайсет и осми ноември, почти преди седем години. Бях дошла в ранчото за погребението на майка ми и всички се чувствахме зле, като че ли някак си усещахме началото на края. Преживях го тежко. Признавам си. Заровихме я в земята само на петдесет и девет и аз бях неподготвена. Пулверизирах. Само тази дума ми идва наум: пулверизираща мъка. Сякаш всичко вътре в мен беше станало на прах. Останалите бяха толкова остарели вече. Вдигнах поглед и внезапно осъзнах, че с тях е свършено, че великият експеримент е приключен. Баща ми беше на осемдесет, Хектор — на осемдесет и една, и следващия път, когато погледнех нагоре, всички щяха да са си отишли. Това ми се отрази много зле. Всяка сутрин влизах в прожекционната да гледам майка си в нейните стари филми, излизах обратно навън чак по тъмно и плачех, та се късах. След две такива седмици реших да се прибера у дома. Тогава живеех в Лос Анджелис. Работех в една независима филмова къща и те се нуждаеха от мен. Бях съвсем решена да си тръгна. Вече се бях обадила в авиокомпанията, бях си запазила билет, но в последната минута — буквално, последната ми вечер в ранчото — Хектор ме помоли да остана.

Обоснова ли се?

Каза, че е готов да проговори и че му трябва помощ. Че не може да го стори сам.

Искаш да кажеш, че книгата е била негова идея?