Пол Остър - Книга на илюзиите

Разбирам защо Хектор и Фрида са искали да стоят там — или поне отчасти го разбирам, блъскам си главата да го разбера, — но все още съм изумен от майка ти и баща ти. Чарли Грунд е бил талантлив оператор. Изследвал съм работата му, зная какво е правил с Хектор през 1928 година и не мога да си обясня защо е зарязал кариерата си.

Баща ми тъкмо преживявал развод. Бил на трийсет и пет, карал трийсет и шестата, а все още не бил пробил в челния ешелон на холивудските оператори. След петнайсет години в бизнеса все още работел по второстепенни продукции — ако изобщо имал какво да работи. Уестърни, бостънски чернилки, детски сериали. Имал страхотен талант — и още как, но бил тиха вода, от онези хора, които сякаш никога не са напълно доволни от себе си, и другите често вземали стеснението му за арогантност. Все така не успявал да вземе добрите оферти и постепенно това започнало да му се отразява да стопява самочувствието му. Когато първата му жена го напуснала, за няколко месеца слязъл при дяволите. Пиел ужасно много, самосъжалявал се, занемарил работата си. И ето че тогава му се обадил Хектор — точно когато бил стигнал дъното.

Това все още не обяснява защо се е съгласил. Няма човек, който прави филми и не иска никой друг да ги види. Просто няма такова нещо. Та какъв е иначе смисълът да слагаш филм в камерата?

Това не го интересувало. Знам, че ти е трудно да го повярваш, но единственото, което имало значение за него, било работата. Резултатите били от второстепенна важност, от нулева почти. Доста кинаджии са такива — особено онези зад кадъра, бачкаторите, черноработниците. На тях им харесва да измерват нещата. Харесва им да държат техниката в ръце и да я карат да върши каквото пожелаят. Не става дума нито за изкуство, нито за идеи. Става дума да се захванеш с нещо и да го свършиш както трябва. Баща ми имал и добри, и лоши моменти в кинобизнеса, но го бивало да прави филми, а Хектор му дал възможност да върши това, без да се притеснява за бизнеса. Ако бил някой друг, едва ли щял да приеме. Но баща ми обичал Хектор. Винаги повтаряше, че онази година, когато работил за „Калейдоскоп“, била най-щастливото време в живота му.

Трябва да е изпаднал в шок, когато се обадил Хектор. След повече от десет години, ето че един мъртвец му говорел от другия край на линията.

Помислил си, че някой се бъзика с него. Единственият друг вариант бил да разговаря с призрак и понеже баща ми не вярвал в призраци, предложил на Хектор да си го начука и треснал слушалката. Хектор трябвало да се обажда още три пъти, преди баща ми да склони.

Кога това?

В края на трийсет и девета. Ноември или декември, малко след като немците нахлули в Полша. В началото на февруари баща ми вече живеел в ранчото. Тогава новата къща на Хектор и Фрида вече била готова и той се нанесъл в старата, в малката къщурка, която построили като се нанесли в началото. Там живях и аз с родителите си навремето, там живея и сега — в онази шестстайна кирпичена къща, под сянката на Хекторовите дървета, седя и пиша откачената си, безкрайна книга.

Ами другите хора, които идвали в ранчото? Нали наемали актьори, ти така каза, и все някой е помагал на баща ти с техниката. Не е възможно да направиш филм само с четирима души. Това дори аз го зная. Може да са се оправяли сами с предпродукцията и с постпродукцията, но не и със самата продукция. А след като веднъж пуснеш вътре хора от външния свят, как се спасяваш? Как им затваряш устата?

Казваш им, че работиш за друг. Преструваш се, че те е наел някакъв ексцентричен милионер от Мексико Сити, някакъв тип, който толкова си пада по американските филми, че си е построил собствено студио в американския пущинак и те е цанил да му правиш филми — филми, които никога няма да бъдат гледани от друг човек, освен от него. Това е сделката. Ако дойдеш да правиш филм в ранчото Блу Стоун, правиш го с пълното съзнание, че работата ще бъде показана пред публика от един-единствен човек.

Това е смехотворно.

Може би, но доста народ налапал въдицата.

Трябва да си дяволски отчаян, за да повярваш на подобна история.

Не познаваш много актьори, нали? Те са най-отчаяните хора на света. Деветдесет процента от тях са безработни и ако им предложиш работа с прилично заплащане, няма да разпитват много-много. Всичко, което искат, е някой да им даде шанс. Хектор не тръгнал след големите имена. Не го интересували звезди. Трябвали му само способни професионалисти и понеже така или иначе пишел сценарии за малки състави — понякога само две-три роли, — не му било трудно да ги намира. Когато свършел с даден филм и бил готов да се залови със следващия, имало вече нова реколта актьори, от които да избира. С изключение на майка ми, никога не използвал друг актьор повече от веднъж.