Ник Хорнби - Джулиет гола

Ето ги. Това тук е Дънкан. Това с Ани. Това са Дънкан и Ани. Това е Ани, Дънкан, Дънкан, Ани, Дънкан, застанал до писоара, преструващ се, че пикае… Никой не трябва да ражда деца само за да направи фотогалерията на компютъра си по-интересна. От друга страна, липсата на деца може да накара един потиснат човек да си мисли, че снимките му са твърде скучни. Никой не наддава и не пораства; липсват празненства, защото липсват поводи. Дънкан и Ани просто бавно остаряват и леко надебеляват. (В случая прояви благородство, защото забеляза, че тя всъщност изобщо не е качила килограми.) Ани имаше неомъжени приятелки без деца, но техните снимки, правени по разни екзотични места, никога не изглеждаха скучни или поне не показваха все същите двама души с едни и същи тениски и слънчеви очила, а често дори седящи край един и същ плувен басейн в един и същ хотел на Амалфи.

Нейните неженени бездетни приятели се срещаха по време на своите почивки с други хора, които след това ставаха техни приятели. Дънкан и Ани никога не се сприятеляваха по време на почивка, Дънкан се ужасяваше да говори с други хора, да не би да им „се лепнат“. Веднъж, докато седеше край басейна на хотела в Амалфи, Дънкан забеляза, че някой чете същата книга, която четеше и той — не особено популярна биография на някакъв соул или блус музикант. Някои хора — вероятно повечето хора — биха отбелязали това весело и необичайно съвпадение с усмивка или поздрав, или дори с по едно питие и размяна на електронни адреси; Дънкан се изстреля в стаята им, остави книгата и взе друга, да не би читателят да понечи да го заговори. Може би не целият й живот беше пропиляно време, а само петнайсетте години, прекарани с Дънкан. Има част от живота й, която не е била погубена! Онази част, която свърши през 1993! Снимките от екскурзията в Америка не повдигнаха духа й. Как беше позволила да я снимат пред старомоден магазин за женско бельо в Куинс, Ню Йорк, заела точно същата поза, в която Тъкър бе застанал на обложката на албума „Ти и аз“?

Внезапният хлад, обзел Дънкан към нещата, които беше правил Тъкър, правеше всичко това още по-безсмислено. Няколко пъти го попита какво толкова се бе случило пред къщата на Джулиет, но той само измърмори как от известно време интересът му отслабвал, а онази сутрин в Бъркли показала колко е нелепо всичко това. Ани не се върза. Онази сутрин на закуска той не беше спрял да дърдори за Джулиет, а когато се срещнаха в хотела същия следобед, личеше, че за нещо му е криво; фактите навеждаха на мисълта за някакъв инцидент, подобен на тоалетното събитие в Минеаполис, който щеше да стане предмет на безкрайни разгорещени дискусии сред кроулозите в интернет.

Тя затвори фотогалерията и слезе да вземе насъбралата се поща, която продължаваше да лежи на пода, откакто се бяха прибрали същата сутрин. Дънкан вече си беше взел колетчетата от „Амазон“ и друго не го интересуваше. Затова, когато приключи с отварянето на своята поща, тя започна да отваря неговата, в случай че има нещо, което не е директно за кошчето. Имаше покана за симпозиум на учители по английски език, две покани за кандидатстване за кредитна карта и един кафяв плик, съдържащ писмо и компактдиск в прозрачен пластмасов калъф.

Скъпи Дънкан ( прочете тя ),

Не сме се чували от доста време, но пък и нямаше много какво да си кажем, нали така? След два месеца, ще издадем това нещо и си помислих, че ти трябва да си от първите, които ще го чуят. Кой е очаквал? Във всеки случай не и аз. Както и да е, Тъкър реши, че моментът е подходящ. Това са солови акустични демота на всички парчета от албума плюс две нови, неиздадени парчета от същата сесия. Нарекохме го „Джулиет гола“.

Обади се да кажеш какво мислиш.

Ани държеше в ръцете си нов албум на Тъкър Кроу и вълнението й беше толкова непосредствено, колкото би било, ако назначаха Дънкан за министър-председател. Това не се бе случвало нито веднъж през петнайсетте години на тяхната връзка и сега тя просто не знаеше как да реагира. Щеше да се обади на Дънкан по мобилния, но мобилният му беше точно пред нея до чайника, включен да се зарежда; щеше да му зареди албума направо на айпода, но той го бе взел в колежа. (И двете устройства се завърнаха от екскурзията с напълно изтощени батерии. За едното се беше погрижил незабавно, а за другото забрави чак докато стана време да излезе.) Как да отбележи събитието?

Тя извади компактдиска от калъфа и го сложи в плейъра, който държаха в кухнята. Пръстът й се поколеба над бутона. Можеше ли наистина да го чуе преди него? Това сякаш беше един от онези деликатни моменти, каквито има във всяка връзка — а в тяхната — Бог й беше свидетел — имаше доста — и които изглеждат напълно безобидни за външния наблюдател, но всъщност са изпълнени със смисъл и агресия. Ако Ани разкажеше на Роз в работата, че Дънкан е побеснял само защото си е пуснала нов компактдиск без него, тя щеше да реагира с разбираем ужас и отвращение. Но това нямаше да е пълната истина. Това щеше да е версията, която й изнасяше, лишена от контекста. Би било напълно естествено да изпитва възмущение, ако наистина не разбираше, но Ани познаваше Дънкан твърде добре. Тя знаеше, че да си пусне този компактдиск е проява на оголена, неприкрита враждебност, макар за чуждите очи, надникнали през прозореца, тази голота да остава невидима.