Ник Хорнби - Джулиет гола

— Вече съм идвал шест-седем пъти — каза хлапакът. — Всеки път ме размазва.

— Разбирам те напълно — каза Дънкан, макар всъщност да не разбираше. Дали заради възрастта или заради своята англичанщина, но той никак не беше размазан, нито дори му беше хрумвало да се размазва. Все пак това отпред беше просто една симпатична къщурка, а не Тадж Махал. Пък и повикът на мехура му осуетяваше всякаква естетическа наслада към конкретния момент.

— Случайно да знаеш… Как се казваш?

— Елиът.

— Аз съм Дънкан.

— Здрасти, Дънкан.

— Елиът, случайно да знаеш дали наблизо има някой „Старбъкс“? Или нещо друго? Трябва ми тоалетна.

— Ха! — каза момчето.

Дънкан го зяпна. Що за отговор беше това?

— Абе, знам една съвсем наблизо. Но се заклех повече да не я използвам.

— Ясно — каза Дънкан. — А дали… става аз да я използвам?

— Донякъде. Защото един вид ще си наруша клетвата.

— Хм. Е, след като не знам каква точно клетва може да даде човек по отношение на една обществена тоалетна, не знам и как мога да ти помогна да решиш своята етична дилема.

Хлапакът се изсмя.

— Англичаните ме кефите как говорите. „Етична дилема“. Яко.

Дънкан не го опроверга, макар да се запита колко от неговите ученици в Англия са в състояние да повторят фразата, камо ли да я използват.

— Значи няма да можеш да ми помогнеш?

— Е, може и да мога. Искаш ли да ти кажа как да стигнеш дотам, без да идвам?

— Аз и не очаквах да дойдеш с мен, честно казано.

— Да, де. Добре. Обяснявам. Най-близката тоалетна е там вътре. — Елиът посочи къщата на Джулиет.

— Да, сигурно си прав — рече Дънкан, — но тя не ми върши работа.

— Само че аз знам къде държат резервния ключ.

— Шегуваш се.

— Не. Влизал съм около три пъти. Веднъж да си взема душ. Другите два пъти само да разгледам. Никога не съм гепил нищо скъпо. Само дреболии, преспапиета, ей такива. Сувенирчета.

Дънкан се взря в хлапака, подозирайки някакъв тънък бъзик, някаква подигравка с кроулозите, но реши, че момчето не бе произнасяло шега от седемнайсетия си рожден ден насам.

— Влизал си в къщата, докато ги няма?

Хлапакът вдигна рамене.

— Да. Кофти ми е, затова не исках да ти казвам.

Дънкан изведнъж забеляза на тротоара тебеширена рисунка на чифт крака и стрелка към къщата. Това трябваше да са краката на Тъкър и камъните на Тъкър. Беше разочарован. Скицата му отнемаше възможността сам да го направи.

— Не мога.

— Не можеш. Ясно. Разбирам.

— Значи няма друг вариант?

Едит стрийт беше дълга и залесена, а следващата пряка също беше дълга и залесена. Това беше един от онези американски квартали, в които ходиш за мляко с колата.

— Поне в близките една-две мили.

Дънкан изпуфтя, съзнавайки, че с този жест само се подготвя за решението, което вече бе взел. Можеше да се скрие зад някой жив плет; можеше да си тръгне на секундата, да се върне до спирката на БАРТ, да намери някое кафене, а после, ако трябва, да се върне обратно. Макар всъщност да не трябваше, защото вече бе видял всичко. Това беше проблемът. Ако предоставяха малко повече материал за хора като него, нямаше да става нужда сам да си прави интересно. Нищо нямаше да й струва да обозначи по някакъв начин важността на мястото, нали така? С малка паметна плоча или нещо подобно? Просто не бе очаквал такава пустота, както не бе очаквал мъжката тоалетна в Минеаполис да бъде смрадлива и функционираща.

— Една-две мили? Не знам дали ще мога да издържа толкова.

— Ти решаваш.

— Къде е ключът?

— До входната врата има една тухла, която се вади. Най-отдолу.

— Сигурен ли си, че ключът още е там? Кога го видя за последен път?

— Честно? Бях вътре малко преди да дойдеш. Но не взех нищо. Все не мога да повярвам, че се намирам в къщата на Джулиет. Скапаната Джулиет, човече!

Дънкан съзнаваше, че двамата с Елиът са различни. Елиът определено никога не беше писал за Кроу, а дори да го беше правил, то произведението със сигурност не ставаше за публикуване. Освен това Дънкан се съмняваше, че Елиът притежава достатъчна емоционална зрелост, за да оцени смайващата сила на „Джулиет“ (който албум според Дънкан бе по-мрачен, по-дълбок и по-изпипан от прехваления „Влъд он дъ тракс“), нито пък, че може да различи влиянията: Дилън и Ленард Коен, разбира се, но и Дилън Томас, Джони Кеш, Грам Парсънс, Шели, Книга „Йов“, Камю, Пинтър, Бекет и ранната Доли Партън. Човек, който не знае тези неща, лесно, но погрешно би си помислил, че двамата си приличат. Например и двамата изпитваха необходимост да влязат в къщата на скапаната Джулиет. Дънкан последва Елиът по късата алея до къщата и изчака, докато хлапакът напипа ключа и отвори вратата.