Ник Хорнби - Джулиет гола

Върна диска в калъфа и си направи кафе. Дънкан беше отишъл само да вземе графика за новия срок, така че щеше да се върне най-късно до час. Ама че глупост, си помисли или по-точно си каза тя, тъй като да си кажеш нещо е по-осъзнат начин да комуникираш със себе си и съответно по-ефикасен начин да лъжеш, отколкото мисленето. Защо да не си пусне малко музика, която сигурно ще й хареса, докато се мотае из кухнята? Защо да не се престори, че Дънкан е нормален човек с нормално отношение към нещата, които харесва? Ани върна диска в плейъра, като този път натисна бутона „play“. И вече обмисляше първите си реплики в предстоящата словесна престрелка.

Тя обаче беше толкова превъзбудена от самия акт на пускане на компактдиска и от драмата и предателството, които този акт съдържаше, че забрави да слуша музиката — толкова се бе вдълбочила в съчиняването на отговори. „Това е само един компактдиск, Дънкан!“. „Не знам дали си забелязал, но и аз обичам да си пускам «Джулиет» чат-пат“. (Това „чат-пат“ звучеше толкова невинно и небрежно и същевременно толкова язвително. Искаше й се да е така.) „Не се бях сетила, че нямам право да слушам!“. „О, моля те, престани с тези детинщини!“. Откъде у нея тази злоба? Връзката им не беше по-изчерпана, отколкото си беше и по-рано. Но сега тя откриваше колко яд се бе насъбрал някъде дълбоко в нея, колко трескаво бе това чувство и с какво нетърпение търсеше и най-малката пролука, за да излезе навън. Последният път, когато се, бе чувствала по подобен начин, беше в една квартира в университета, когато се бе уловила, че непрекъснато съставя сложни до нелепост капани, в които да хване съквартирантката, заподозряна, че краде от бисквитите й. Трябваше да мине малко време, докато си даде сметка, че всъщност работата не беше в бисквитите, а че по някакъв начин, неусетно, бе започнала да изпитва ненавист към това момиче, към нейната лакомия и нахалство, към лицето, гласа и нощницата й. Същото нещо ли се случваше и сега? „Джулиет гола“ бе едновременно толкова безобидна и взривоопасна тема, колкото и една шоколадова бисквита.

Най-сетне престана да се пита дали мрази своя партньор в живота и се захвана да слуша. Това, което чуваше, би съвпаднало точно с, предположението й за „Джулиет гола“, ако бе прочела статия за албума в някой вестник: това наистина беше „Джулиет“, но без най-хубавите неща. Може би бе малко несправедлива. Разкошните мелодии си ги имаше, а Кроу очевидно е бил готов с текстовете, макар в една-две песни да липсваше припевът. Но всичко беше прекалено схематично и голо — като неизвестен изпълнител по обедно време на сцената на фолк фестивал. Всъщност в албума нямаше кой знае какво свирене — още ги нямаше нито цигулките, нито електрическите китари, нито ритъма — липсваше тъканта, липсваха детайлите, които криеха изненада дори след всички тези години. Освен това нямаше гняв и болка. Ако още беше учителка, щеше да пусне един след друг двата албума на шестокласниците, за да им покаже, че изкуството е преструвка. Несъмнено Тъкър Кроу е страдал, докато е създавал „Джулиет“, но това не означаваше, че той може просто да влезе в студиото и да започне да скимти от болка. Защото би звучал ненормално и жалко. Трябвало е да укроти гнева, да го смекчи и да му придаде подходяща форма, така че той да пасне точно в песните. След това е трябвало да го облече в подходящи дрехи, за да прозвучи убедително. Албумът „Джулиет гола“ показваше колко умен е Тъкър Кроу, мислеше си Ани, колко изкусен. Но това личеше именно по нещата, които липсваха, а не по това, което звучеше в този диск.

Ани чу входната врата, докато слушаше „Кръвни връзки“ — предпоследното парче. Беше забравила да почисти кухнята, докато слушаше музиката, затова сега се разшета, а вършенето на няколко неща едновременно вече съдържаше измяна: „Това е просто един албум! Какво толкова?“.

— Какво става в колежа? — попита го тя, щом влезе. — Нещо ново?

Но той вече не я слушаше. Стоеше неподвижен, наострил уши към колоните като ловно куче.

— Какво… Чакай. Не ми казвай. Да не е пиратският запис от токийското радио? С акустичните солови изпълнения? — А после, в растяща паника: — Но там не прави „Кръвни връзки“.

— Не, това е…

— Шшт.

Изслушаха още няколко такта. Ани наблюдаваше объркването му със злорадство.

— Но това… — Той отново се запъна. — Това е… Такова нещо няма.

Тя се изсмя. Но, разбира се! Щом не го е чувал, Дънкан може единствено да отхвърли съществуването му.