Ник Хорнби - Джулиет гола

— Дънкан Томсън, великият демократ.

— Просто… Толкова съм разочарован от теб, Ани. Мислех, че си по-сериозна.

— Ха така. Това е следващата стъпка. Вече говорим за моя нравствен недостатък. За моята слабост.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Ако не можеш да чуеш тук нищо…

— Какво? Моля те. Кажи. Искам да знам какво говори това за мен.

— Нищо ново.

— Което е?

— Което е не знам какво. Че си тъпа.

— Мерси.

— Не казах, че си тъпа. Казах, че си тъпа, ако не можеш да чуеш нищо тук.

— Е, не мога.

Той отново излезе и се върна на пейката при океана със своя айпод.

Изтече повече от час, преди да се сети за уебсайта. Ако побързаше, щеше да е първият, написал за албума. Нещо повече: щеше да е първият, открехнал Кроу-обществото за съществуването на този албум! Вече беше изслушал „Джулиет гола“ четири пъти и беше измислил доста неща, които искаше да каже за албума; но ако се мотаеше, можеше да изгуби предимството си. Пол Хил едва ли се беше свързал с друг човек от форума, но вероятно бе разпратил албума на доста хора. Трябваше да се прибере вкъщи, колкото и да го беше яд на Ани.

Все пак успя да се размине с нея. Тя говореше по телефона в кухнята, сигурно с майка си. (Кой тръгва да звъни на семейството си още с пристигането след екскурзия? Нима това не говореше за човека? Не беше сигурен какво точно. Но човек, който е толкова свързан със семейството си, особено с детството си , едва ли е в състояние да разбере суровите, зрели истини, звучащи в десетте песни на „Джулиет гола“. Може би някога щеше да разбере тези неща, но нямаше да е скоро.)

Общото им офис пространство се намираше на междинната площадка на стълбите. Агентът, който им продаде къщата, необяснимо защо бе убеден, че един ден щяха да използват малкото помещение като детска стая, преди да решат да се изнесат от града и да си купят къща с градина. При което щяха да продадат тази къща на друга млада двойка, която щеше да последва тяхната съдба. Дънкан се питаше дали липсата на деца не беше пряка реакция на тази потискаща предвидимост и дали тъкмо агентът не бе предизвикал, макар и несъзнателно, тяхното решение.

В момента стаята беше пълна противоположност на детска. Тя съдържаше два лаптопа, поставени един до друг на работна маса с два стола, машина за конвертиране на винилови плочи в MP3 формат и около две хиляди компактдиска, включително всички пиратски записи от всички концерти на Тъкър Кроу между 1982 и 1986 с изключение на концерта в клуб „КВ“ в Малмьо, Швеция, който, необяснимо как, не бе записан от никого — камъче в обувката на всеки сериозен изследовател, тъй като според средно надеждни шведски източници на същия концерт Тъкър Кроу изпълнил за първи и последен път кавър на „Любовта ще ни разкъса“. Той разчисти банковите извлечения и писмата, които Ани беше отворила и оставила, за да ги види той, отвори нов документ на компютъра и започна да пише. Произведе три хиляди думи за по-малко от два часа и изпрати текста на уебстраницата малко след пет същия следобед. До десет часа същата вечер вече имаше сто шейсет и три коментара на фенове от единайсет различни държави.

На следващия ден щеше да установи, че малко е пресолил манджата. „На фона на «Джулиет гола» всички предишни работи на Тъкър Кроу изглеждат малко по-невзрачни, малко прекалено лъскави и преработени… И ако сравнението е силно дори за творчеството на Кроу, то за другите музиканти в жанра е още по-обезличаващо“. Не бе имал намерение да възбуди спорове за достойнствата на музиканти като Джеймс Браун, „Стоунс“ или Франк Синатра. Имаше предвид само подобните на Кроу певци композитори, но буквалните мозъци не мислеха така. „Тази версия на «Ти и твоят перфектен живот» прави онази, която познавате, да звучи като извадена от албум на «Уестлайф»“… Ако беше изчакал малко да премине първоначалният шок, щеше да установи, че „Облечената“ версия (неизбежно старата „Джулиет“ се превърна в „Облечената“ за по-лесно различаване) всъщност е очевидно по-съвършената. Освен това съжаляваше, че е споменал „Уестлайф“, тъй като някой фен на момчешката банда можеше да попадне на материала му и цял ден да пуска неприлични коментари във форума.

В своята наивност не предвиждаше гневна реакция. Но си представи как той отваря преспокойно уебсайта за някоя новинка, например интервю с художника на обложката на някой албум, за да открие, че има нов албум, който още не е слушал. Това бе все едно да включи телевизора, за да чуе прогнозата за времето, и да научи, че небето се е срутило. Със сигурност нямаше да примре от щастие и със сигурност нямаше да иска да чете самодоволните писания на някое друго копеле. Сигурно щеше да намрази източника и щеше ей така да реши, че албумът не струва. Започна да се тревожи, че възторженият му материал всъщност може да е направил на „Голата“ лоша услуга — вече никой, или поне никой от истинските фенове, а други едва ли щяха да се занимават изобщо с това, нямаше да може да чуе албума непредубедено. О, колко сложна е цялата тази работа с любовта към изкуството. В нея има толкова злоба, колкото човек не би предположил.