Ник Хорнби - Джулиет гола

Най-важните отзиви дойдоха под формата на имейли, изпратени от кроулозите, с които се знаеха твърде добре. В имейла на Ед Уест пишеше само: „Еба си. Мамка му. Дай насам“. В писмото си Джеф Олдфийлд пък заявяваше (с излишна язвителност, според Дънкан): „Това, братле, бяха твоите десет минути слава. Друг такъв кеф не ти се полага за този живот“. Джон Тейлър пък цитираше направо от „По-добрият мъж“: „Късметът е болест, пази се от него“. Той създаде списък от адресати и започна да им праща парчетата едно по едно. На следващата сутрин шепа мъже на средна възраст щяха да съжаляват, че са си легнали толкова късно.

Мисълта, че може да се наложи да преподава вечно, беше стряскала Ани неведнъж и тя дотолкова ненавиждаше предишната си работа, че дори и сега закъснението от десет-петнайсет минути, с което си позволяваше да пристига в музея, я караше да се чувства щастлива. За един преподавател тези петнайсет минути щяха да са унизителна издънка, предизвикваща напрежение, забележки и недоволни колеги, но на никого не му пукаше дали ще дойде с три или с трийсет минути преди времето за отваряне на един малък и слабо посетен музей. (Всъщност на никого не му пукаше дали ще дойде с три или трийсет минути и след времето за отваряне.) На предишното работно място излизането навън за предобедно кафе беше безнадеждна мечта; сега обаче тя си доставяше това удоволствие всеки ден, независимо дали се нуждаеше от кофеин или не. Е, някои неща наистина й липсваха: чувството, което изпитваше, когато урокът вървеше, когато стаята се изпълваше с блеснали погледи, а вниманието беше толкова плътно, че с нож да го режеш; понякога също така й липсваха енергията, оптимизмът и жизнеността на децата, скрити зад нацупените физиономии. През повечето време обаче мечтаеше единствено да пропълзи под бодливата тел, ограждаща системата на средното образование, и да се спаси навън.

През продължителни периоди от деня работеше сама, най-вече търсейки финансова подкрепа, макар начинанието да й се струваше все по-безсмислено — очевидно никой вече не разполагаше с излишни средства, които да предостави на един западащ крайбрежен музей. От време на време й се налагаше да изнася беседи на групи местни ученици, което бе и причината да я пуснат да избяга от класната стая. На първата скамейка все се намираше по някой доброволец, някоя Ви или Маргарет, или Джойс, или някоя от възрастните госпожи, изгарящи от желание да помагат, което изпълваше Ани с жал, доколкото изобщо си правеше труда да мисли за тях. А когато се подготвяше специална изложба, работеха заедно с Роз — куратор на свободна практика, която освен това преподаваше история в колежа на Дънкан. (Дънкан, разбира се, никога не се реши да поговори с нея през някоя от почивките в преподавателската стая, да не вземе случайно „да му се лепне“.) В момента Роз и Ани се опитваха да подготвят изложба от фотографски материали за горещото лято на 1964 година, когато бяха обновили стария градски площад, „Стоунс“ бяха свирили в местното кино, а трупът на седемметрова акула бе изплувал на плажа. Двете търсеха съдействие от местните хора, оповестявайки проекта чрез всички местни и социално-исторически уебсайтове, но на този етап бяха получили само две снимки — на едната се виждаше самата акула, която очевидно беше умряла вследствие на някакво гъбично заболяване и изглеждаше твърде отблъскващо за изложба, посветена на едно златно лято, а на другата имаше четирима приятели — колеги? — на излет край морето.

Втората фотография бе пристигнала по пощата няколко дни, след като пуснаха съобщението в интернет, и Ани бе поразена от нейната атмосфера. Двамата мъже носеха тиранти и ризи с дълъг ръкав, а жените бяха в рокли на цветя; зъбите им бяха развалени, лицата сбръчкани, косите им бяха напомадени, а те сякаш през живота си не бяха се забавлявали така. Това каза и на Роз: „Погледни ги само! Сякаш се радват на най-веселия ден в живота си!“ И се изсмя — до такава степен бе убедена, че веселието се дължи единствено на някакъв фотографски трик, на алкохол или на мръсен виц, на всичко друго, но не и на излета и природата. А Роз заяви: „Ами то най-вероятно си е точно така“.

Ани, на която предстоеше приятна, но не чак разтърсваща триседмична екскурзия из Щатите, включваща планините на Монтана, бе впечатлена. Значи през 1964, пет години преди тя да се роди, за щастието на англичаните в крайбрежното северно градче е бил достатъчен просто един почивен ден. Тя отново се вгледа в хората на снимката и се запита с какво са се занимавали, колко пари са имали в джобовете си, колко дълги са били отпуските им, колко дълго са живели. Ани не беше богата. Но беше посетила всички европейски страни, които искаше да види, беше ходила в Америка и дори в Австралия. Откъде бяха тръгнали, докъде бяха стигнали! Тя изведнъж осъзна смисъла на изложбата, която бе замислила без особена амбиция. Нещо повече — сякаш осъзна смисъла на градчето, в което живееше, и значението му за хората като нея, за познатите й, които все по-малко си позволяваха да мечтаят. Ани и без това гледаше сериозно на работата си, но сега реши непременно да накара посетителите да почувстват това, което бе почувствала тя.