Ник Хорнби - Джулиет гола

Междувременно приятелите на Дънкан бяха чули албума и в уебсайта се бяха появили няколко нови статии. В Тъкърленд беше настъпила своеобразна Коледа; очевидно вярващите бяха оставили работата през празниците, за да прекарат повече време със своето интернет-семейство, а дори, както личеше от някои постинги, да отпразнуват с по някоя бира или джойнт. „Не шедьовър, но все пак бижу“ беше заглавието на една от качените статии. „КОГА ОТГОВОРНИТЕ ФАКТОРИ ЩЕ ПУСНАТ ИСТИНСКИТЕ НЕИЗДАДЕНИ НЕЩА“ гласеше постингът на друг фен, който твърдеше, че знае със сигурност, че в сейфовете има материал за седемнайсет албума.

— Кой е този човек? — попита тя Дънкан, след като се опита да прочете един параграф от неговата трескава и навремени затрогваща проза.

— О. Това е той. Горкият Джери Уорнър. Преподавал английски в някакво училище, но преди две години го хванали с шестокласник и оттогава малко се чалнал. Има прекалено много свободно време. Но защо постоянно проверяваш уебсайта?

Тя беше завършила есето си. По някакъв начин „Джулиет гола“ или поне нейната реакция на този албум я беше разбудила от дълбок сън: сега тя искаше разни неща. Беше поискала да пише, искаше Дънкан да прочете написаното от нея. Искаше и другите участници във форума да го прочетат. Гордееше се с материала си и дори се питаше дали не би бил в известна степен общественополезен. Някои от тези маниаци можеха да прочетат статията й, да се изчервят до корените на косите си и да се върнат към нормалния живот. Исканията й нямаха край.

— Написах нещо.

— За какво?

— За „Голата“.

Дънкан я изгледа.

— Ти?

— Да. Аз.

— Брей. Ха. Ами. Иха. — Той се засмя, стана и закрачи из стаята. Сигурно така щеше да реагира и ако му беше казала, че ще става баща на близнаци. Не беше във възторг от новината, но знаеше, че не бива да показва негативно отношение.

— Значи смяташ, че… А мислиш ли, че си квалифицирана да пишеш?

— Нима е въпрос на квалификация?

— Уместен въпрос. Искам да кажа, ти си в пълното си право да пишеш каквото пожелаеш.

— Благодаря.

— Но за уебсайта… Там от хората се очаква определено ниво на компетентност.

— В първия параграф на постинга си Джери Уорнър пише, че Тъкър Кроу живее в гараж в Португалия. Това компетентно ли е?

— Не мисля, че трябва да го възприемаш буквално.

— Значи живее в метафоричен гараж в Португалия?

— Е, да, Джери си е чешит. Но може да изпее всяка дума от всяка песен.

— Това го квалифицира като уличен музикант, а не непременно като музикален критик.

— Добре, де — каза Дънкан, сякаш го бе осенила откачената идея да назначи чистачката на фирмата в борда на директорите. — Дай да го погледна.

Тя държеше статията в ръката си и веднага му я подаде.

— А. Добре. Благодаря.

— Ще те оставя да я прочетеш на спокойствие.

Тя се качи горе, излегна се в леглото и отвори книга, но не беше в състояние да се концентрира. Сякаш чуваше през дъските на пода как Дънкан поклаща глава неодобрително.

Дънкан прочете есето два пъти само за да спечели време; всъщност още с първото четене разбра, че има сериозен проблем, защото статията беше едновременно много добре написана и много погрешна. Не откри никакви фактологически грешки (а при него все се намираше някой от форума да му посочи някоя отявлена и напълно непоследователна грешка, която беше допуснал в материала си), но нейната неспособност да оцени красотата на албума показваше отблъскваща липса на вкус. Как изобщо бе успявала досега да прави верни заключения за нещата, които четеше, гледаше и слушаше? Дали не беше чист късмет? Или пък беше проява на скучния добър вкус на неделните приложения във вестниците? Тя харесваше „Семейство Сопрано“, но кой не го харесваше? Този път бе имал възможността да види как си съставя собствено мнение и тя беше оплескала всичко.

Но не можеше да й откаже да качи материала. Нямаше да е честно и не искаше да изглежда така, сякаш просто я отрязва. А и тя разбираше величието на Тъкър Кроу — това си беше прочувствена възхвала на „Облечената“. Е, щеше да го пусне в сайта и да я остави на мнението на другите.

Прочете есето още веднъж, за всеки случай, и този път се депресира — тя беше по-добра от него във всичко освен в точността на преценката, която в края на краищата е най-важното нещо, и все пак. Пишеше добре, с лекота и хумор, беше убедителна, ако човек не е чул музиката, и също така беше приятна. В своите материали той често беше рязък, агресивен и натрапчив и си го знаеше. Не бе очаквал тя да бъде добра в това поле. Как така беше пропуснал да забележи? Ами ако останалите не я съсипят от критика? „Облечената“ предизвикваше най-различни реакции, тъй като вече почти всички бяха чули албума, и той се страхуваше, че негативните отзиви бяха провокирани от неговата първоначална свръххвалебствена статия. Той се гласеше да промени решението си да я допусне в обществото, когато тя цъфна пред него.