Ник Хорнби - Джулиет гола

Ани разпечата в офиса снимката на Тъкър и Джаксън и си я занесе вкъщи, където я закрепи на хладилника с магнита на „Сън студиос“, който Дънкан вероятно щеше да си поиска по някое време, ако още бе в състояние да мисли за дреболиите на домашния живот. Беше хубава снимка — Джаксън беше сладко дете, а очевидната бащина гордост на Тъкър беше затрогваща. Но Тъкър и Джаксън не бяха намерили място на хладилника й само защото изглеждаха щастливи, съзнаваше тя, и винаги когато погледнеше към тях, се питаше защо я привличат и дали това е лошо. Цялата работа малко намирисваше на евтини мечти: Тъкър бе споменал в имейла си, че отново е свободен, така че… (Тя държеше да бъде искрена със себе си, но искреността не означава да се довършва всяко изречение, особено ако липсващото подчинено изречение внушава такава огромна липса.)

Имаше и още едно, не толкова злепоставящо обяснение за положителното въздействие на снимката: връзката и с Тъкър, дори такава, каквато беше, изключвайки всякакви женски мечти как Тъкър ще пристигне в Лондон, а може би дори в Гулнес и може би дори ще преспи у тях, и може би дори не на кушетката, беше вълнуваща. И как не? Тя се радваше на нещо, с което никой друг на този свят не можеше да се похвали: електронна кореспонденция с, така да се каже, прочутия Тъкър Кроу — енигматичен, талантлив, интелигентен мъж, скрил се от света преди много време. Такова нещо би въодушевило всеки, нали?

Имаше обаче и някакво злорадство и то касаеше Дънкан. Нужна й бе само минута, за да си даде сметка, че ако някога Дънкан погледнеше снимката на хладилника, нямаше да има и най-бегла представа кой стои срещу него, а иронията в това бе толкова плътна, че можеше да се маже на филия. Можеше да му каже каквото си поиска и той щеше да й повярва, защото според него сега Тъкър Кроу изглеждаше като Распутин или като магьосника Мерлин. Ани бе проверила уебсайта на Дънкан, когато Тъкър й бе казал за неочакваната изява на Фъкър в някакъв бар, и наистина, неговата снимка вече бе качена там, точно както бе предсказал Тъкър. (Освен това с голямо задоволство отбеляза, че Фъкър бе нарекъл „Голата“ боклук. Как ли бе реагирал Дънкан?) Това действително надминаваше всички очаквания. Дори само контактът с Тъкър бе в състояние да го побърка от ревност, ако разбереше, макар тя да не бе съвсем сигурна кого точно би ревнувал той; но пък и една измислена връзка с човека от хладилника би го парнала под лъжичката.

За целта обаче трябваше Дънкан да я посети, а после да забележи нещо, което иначе никога не би забелязал: малка промяна в обстановката. Може би, ако направеше фотоувеличение, за да покрие цялата стена, той щеше да попита дали не е пребоядисала кухнята; тъй като обаче това не беше по силите й нито технически, нито финансово, тя трябваше сама да го побутне грубичко в правилната посока. Щеше да го принуди да види снимката, каквото и да й струваше. В това съмнение нямаше.

Тя му пусна съобщение на мобилния, докато той бе в час.

„Здрасти, аз съм. Съжалявам за онази вечер. Знам, че искаше да бъдем приятели, и разбирам, че ти е било нужно да споделиш с някого новината. Ако решиш да опиташ отново, ще бъда по-отзивчива“.

Той й се обади в офиса, по време на обедната му почивка.

— Много мило от твоя страна.

— Няма проблем.

— Какво ще кажеш за новината — невероятно, нали?

— Изумително.

— В уебсайта има снимка.

— После може да я разгледам.

Настъпи мълчание. Той беше толкова прозрачен, че тя изпита неочакван прилив на обич. Той искаше да продължи разговора и търсеше елегантен начин да превърне тази малка искра на интерес в нещо по-топло и по-близко. Не че непременно искаше да се върне при нея, даде си сметка тя, но почувства колко наранен и объркан е той от нейния гняв. И със сигурност му липсваше домът. Той не понасяше нещата му да не са му подръка, дори по време на почивка.

— Може ли да мина за по чаша чай някой път?

Елегантността очевидно не се оказа по силите му. Вместо нея избра нетърпението, надявайки се да предизвика съчувствие.

— Ами…

— Когато е удобно, разбира се. — Сякаш причината за нейното колебание бе дали моментът ще е удобен, а не неговата изневяра и последвалата бъркотия.

— Може би по-късно през седмицата? Да се слегне малко прахта?

— О. Така ли? Има ли още, ъъ… прах?

— Тук има. Не знам как е у вас.

— Ако кажа, че няма прах, сигурно ще си помислиш, че, ъъ… всичко е окей за мене.

— Просто ще си помисля, че не си я забелязал, Дънкан. Докато живееше тук, никога не си забелязвал.