Ник Хорнби - Джулиет гола

— А-а. Аз пък си мислех, че говорим за метафорична прах.

— Така е. Но не пречи човек и да се пошегува, нали?

— Ха-ха. Разбира се. Когато искаш. Сигурно заслужавам да ме дразнят така.

Изведнъж я осени абсолютната безнадеждност на тяхната връзка. Тази връзка не беше безнадеждна заради сегашното си състояние, а е била винаги безнадеждна. Това бе просто неудачна интернет среща с неподходящ, безинтересен мъж, която бе продължила години и години. И въпреки това нещо я караше да флиртува с него, ако един флирт може да включва яд и да изключва забавление, радост и възможност за секс. Тя прецени, че причината е във факта, че е зарязана. А да те зарежат в Гулнес не е просто зарязване.

— Какво ще кажеш за четвъртък?

В действителност не й се чакаше толкова дълго — искаше той да види снимката възможно най-скоро, обаче си даваше сметка, че да копнееш някой да дойде, за да не познае нечия снимка, е грозно и може би дори признак на духовна нищета.

Тери Джаксън, общинският съветник, който отговаряше за музея, беше недоволен от липсата на напредък с изложбата, посветена на 1964 година, и бе пристигнал в музея, за да заяви това лично на Ани.

— Значи в момента централният експонат от изложбата се явява кое? Маринованото акулско око? Понеже не съм сигурен, че хората умират да видят нещо такова.

— Ние не държим да има централен експонат.

— Така ли?

— Да, ние…

— Нека ти го кажа по друг начин. Това акулско око ли е най-интересното, с което разполагаме?

— Идеята е да съберем толкова интересни неща, че да не може да се каже кое е най-интересното.

При всяка среща с Тери Джаксън вниманието на Ани се отклоняваше към неговия перчем, който бе посивял, но гъст и старателно пригладен с помада за коса. На каква възраст трябва да е бил през 1954? На двайсет? На двайсет и една? Още откакто за първи път подхвърли идеята за тази мечтана изложба, а тя в своята наивност и нахалство бе сметнала, че ще успее да я осъществи, Ани имаше чувството, че той е оставил нещо в онази година и че тя може да му помогне отново да го намери. Очевидно акулското око нямаше да свърши тази работа.

— Но вие нямате никакви интересни неща.

— Наистина нямаме достатъчно.

— Не мога да кажа, че съм доволен, Ани. Не съм доволен.

— Съжалявам. Проектът не е лесен. Мисля, че дори ако бяхме разширили темата на изложбата и я бяхме озаглавили „Гулнес през 60-те години на 20 век“, пак нямаше да е лесно.

— Как е възможно? — отвърна той. — Този град беше лудница през шейсетте. Тук кипеше от обществен живот.

— Мога да си представя.

— Не, не можеш — каза той остро. — Само ме баламосваш, за да ми угодиш. Проблемът е, че мислиш, че това място е пълна дупка, и винаги си го мислила. С удоволствие би поставила това акулско око в центъра на празната зала, с което да кажеш на всички: ето го вашия Гулнес. Сигурно ще ти бъде смешно. Знаех си, че трябва да вземем местно момиче за управител на музея, човек, свързан с града.

— Зная, че не съм израснала тук, Тери. Но ми се ще да вярвам, че съм се сраснала с града.

— Глупости. Нямаш търпение да духнеш. Какво пък, приятелят ти май избяга, така че вече можеш спокойно да го направиш. Нищо не те задържа тук повече.

Тя се втренчи в стената зад него, опитвайки се да възпре сълзата, която се събираше в дясното й око. Защо в дясното? Дали защото слъзната жлеза на дясното око е свързана с лявата половина на мозъка, която отговаря за емоционалните травми? Нямаше представа, но мисленето й помагаше.

— Съжалявам — каза Тери. — Не ми е работа да говоря за личния ти живот. Гулнес е велик град, но също така е малък град. Племенникът ми преподава в колежа, а там вече всички знаят.

— Няма проблем. Прав си, разбира се. Нещата, които ме свързват с този град, вече са по-малко. Но искам да направя тази изложба, преди да си тръгна. Ако си тръгна.

— Много мило от твоя страна. Извинявай, че така избухнах заради липсата на напредък. Тази година… не мога да го обясня. Всичко тогава ми се струваше вълшебно и си мислех, че може да е било така и за други хора и те ще хукнат насам с…

— Това е част от проблема, Тери. Не съм сигурна какво ще донесат.

— Аз нищо не съм изхвърлил. Пазя всичко — всеки вестник, всеки билет за кино, дори всеки автобусен билет. Имам един от тези стари, синьо-червени плакати, рекламиращи концерт на „Ролинг Стоунс“, и то с автограф на Бил Уаймън, защото той беше единственият, който се нави да ми даде автограф тогава. Имам снимка на майка ми пред универсалния магазин „Грантс“ в деня, преди да го съборят, имам цяла кутия проклети снимки на акулата, имам снимки с приятелите ми в „Куинс хед“, преди да я превърнат в гадна дискотека.