Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Междувременно аз се заех да търся зоологическа градина, в която да настаня моите животни. Реших, че най-просто нещо е да отида в местния съвет, да им съобщя, че притежавам малки, но великолепни животни за зоологическа градина и да ги помоля да ми дадат под наем или пък да ми продадат някое подходящо за тази цел място. С моята наивност смятах, че след като притежавам животните, властите ще ми помогнат с удоволствие. Това нямаше да им струва нищо, а градът в края на краищата щеше да получи нова придобивка. Властите обаче мислеха по съвсем друг начин. Бонмът е ужасно консервативен град. В него никога не е имало зоологическа градина и те не виждаха защо именно сега трябваше да правят такава градина. Все пак съветът направи голяма крачка, като разгледа случая. Първо, заявиха ми, че животните са опасни, второ, щели да миришат лошо и най-сетне, след дълго умуване, добавиха, че подходящ терен за зоологическа градина не може никъде да се намери.

Всичко това започна да ме нервира. Изобщо никога не съм се чувствал добре, когато се е налагало да се занимавам с лишената от логика надутост на административния апарат. Пред това пълно нежелание за сътрудничество започнах да се безпокоя не на шега. Животните стояха в градината и само ядяха, без да принасят каквато и да е полза. За месо и плодове харчех всяка седмица по едно малко състояние. Съседите ни открито негодуваха, че не се съобразяваме с възприетите порядки и бомбардираха местните здравни органи с оплаквания, в резултат на което бедният инспектор бе принуден волю-неволю да посещава нашата къща поне два пъти седмично, фактът, че не намираше нищо, което да потвърди щурите претенции на съседите, не бе от значение — получаваше ли се оплакване, той бе длъжен да отиде на проверка. Винаги черпехме горкия човечец с чаша чай и той постепенно се привърза много към някои от нашите животни, дори водеше и малката си дъщеричка да ги види. Най-много ме безпокоеше фактът, че зимата чука на прага и животните няма да могат да издържат на студовете в неотоплената палатка. Точно тук на Джеки й хрумна блестяща мисъл.

— А защо не предложим животните на някои от големите универсални магазини за коледните зрелища — предложи тя.

Свързах се по телефона с големите магазини в града. Навсякъде се отнесоха с мен много любезно, но помощ не получих отникъде. Много им се искало да покажат животните, но просто им липсвало място. Най-сетне позвъних на последния записан в моя списък огромен търговски център, собственост на Дж. Дж. Алън. За моя най-голяма радост беше проявен голям интерес и бях поканен да обсъдим въпроса. Така се роди „Менажерията на Даръл“.

Отделена беше голяма част от приземния етаж, построихме просторни клетки, изрисувахме стените им с пищна тропическа растителност и от студа и влагата преместихме животните в превъзходни условия, с ярко електрическо осветление и постоянна температура. Приходите от входните билети покриваха точно разноските по храната, но животните бяха на топло, живееха удобно и се хранеха добре, без да изцеждат моя бюджет. След като се отървах от тази неприятност, аз отново насочих вниманието си към търсене на собствена зоологическа градина.

Няма да ви отегчавам с всички злополучни подробности от този период или да съставям списъци на кметове, градски съветници, директори на паркове и представители на органите по здравеопазването, с които се срещах и спорех. Достатъчно е да кажа, че в отделни моменти просто мозъкът ми се пръскаше от усилията, с които се мъчех да убедя иначе интелигентни хора, че една зоологическа градина, в който и да е град ще представлява преди всичко голяма притегателна сила за хората. По техните възражения човек можеше да помисли, че едва ли не искам да взривя атомна бомба на един от кейовете.

Междувременно, без да знаят, че съществуването им виси на косъм, животните правеха всичко възможно да осмислят живота си. Един ден например, на нашия бабун Джорджина й доскучало да седи в приземния етаж на Дж. Дж. Алън и решила да разгледа по-добре Бонмът. За щастие това се случи в една неделна утрин, когато в магазина нямаше хора. Страшно е дори да си помисля какво можеше да стане в друг ден.

Пиех чая си и тъкмо се канех да отида до магазина, за да почистя и нахраня животните, когато телефонът звънна. Без да подозирам нищо лошо, аз вдигнах слушалката.

— Господин Даръл ли е на телефона — запита дълбок и мрачен глас.

— Аз съм.

— Обаждаме се от полицията. Една от Вашите маймуни е избягала и ми се струва, че не е лошо да Ви уведомим.