Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

Към девет часа натоварихме и последния камион и го вкарахме под сянката на дърветата. Сега можехме вече да изтрием потта от лицата си и да си отдъхнем за малко на терасата. Там по-късно ни намери и фонът.

— Приятелю — започна той, като наблюдаваше как му наливам догоре прощалната чаша уиски. — Съжалявам много, че си заминаваш. Прекарахме весело в Бафут, нали?

— Много весело прекарахме, приятелю.

— Шин-шин! — предложи фонът.

— Наздраве — отвърнах аз.

Слязохме заедно по дългата стълба и си стиснахме ръцете за сбогом. След това той постави ръцете си на моите рамене и ме погледна в очите.

— Пожелавам на теб, приятелю, и на всички тези животни добър път — каза той — и да пристигнете бързо у дома си.

Двамата с Джеки се вмъкнахме в душната и гореща кабина на камиона. Моторът изрева, фонът вдигна огромната си ръка за поздрав, камионът потегли с друсане, вдигна облак червена прах след себе си и ние поехме през зелените хълмове към далечния морски бряг.

Пътуването до океана продължи три дни. Това бе неприятно, опъващо до крайност нервите пътуване, каквото впрочем е винаги пътуването с диви животни. На всеки няколко часа камионите спираха, ние разтоварвахме клетките на дребните птички и ги нареждахме край пътя, за да се нахранят техните обитатели. Без тези почивки малките птички биха измрели много бързо, защото не могат да се хранят, докато камионите са в движение. Платнените торби с нежните амфибии също се сваляха и се потапяха в някой поток на всеки час, час и нещо, защото в противен случай кожата им изсъхва и те умират. Колкото по-ниско се спускахме в обраслата с гори низина, толкова горещината се усилваше. Повечето от пътищата бяха изровени и с дълбоки коловози. Камионите подскачаха, накланяха се и се тресяха, а ние седяхме притеснени на предните седалки и си мислехме с безпокойство кое ли от нашите ценни животни се е наранило или загинало при последното подскачане на камиона. На едно място бяхме застигнати от проливен дъжд и шосето моментално се превърна в истинско море от лепкава червена кал, която се пръскаше под колелата на камионите като кървава каша. После един, от „белфордите“ — огромна машина с двойно предаване — се поднесе толкова силно, че шофьорът не успя да го задържи и колата попадна в канавката. Цял час копахме пръстта около колелата и поставяхме клонки, докато извадим камиона. За щастие не пострада нито едно от животните. Ние въздъхнахме с облекчение, когато камионите, преминали с грохот през банановата горичка, спряха пред пристанището. Разтоварихме животните и екипировката направо върху малки вагончета — платформи, с които превозват бананите до самите параходи. Влакчето пухтя и трополя близо половин миля през едно мангрово блато и най-сетне пристигна до дървения пристан, към който бе привързан корабът. Колекцията отново бе разтоварена и подредена на платформи, откъдето на скрипци щеше да бъде вдигната на кораба.

Застанах до люка на предната част на кораба, където щяха да бъдат подредени клетките, за да контролирам товаренето. Когато първата партида животни бе качена благополучно на кораба, към мен приближи един моряк. Той бършеше ръцете си с кълбо конци, надничаше през перилата към натоварените с клетки платформи, после ме погледна и ми се усмихна.

— Всичко това ваше ли е, господине? — заинтересува се той.

— Да — отвърнах аз — и всичко останало на кея.

Той пристъпи и надникна в един от сандъците.

— Да ме вземе дяволът, ако това не е пълно с животни!

— Да, всичко е пълно с животни.

— Да ме вземе дяволът! — повтори той в недоумение. — Вие сте първият човек, когото виждам със зоологическа градина в багажа си.

— Да — отвърнах радостно аз, като наблюдавах как следващият товар от клетки се издигаше към борда, — при това зоологическата градина е моя собствена.

Разбира се, докарайте животните тук. Не зная какво ще кажат съседите, но няма значение. Мама очаква с нетърпение да види шимпанзетата, така че надявам се да докараш и тях. До скоро виждане.

Повечето от хората, които живеят на тази улица в предградието на Бонмът, се гордеят със своите градини в задната част на дворовете си. Всички градини си приличат много. Има, разбира се, известни малки различия, защото някои хора предпочитат теменужките пред благовонното секирче или пък зюмбюла пред лупината, но общо взето, няма съществена разлика помежду им. Който и да надникнеше в градината на моята сестра, щеше да бъде принуден обаче да признае, че тя изобщо не е като другите. В един ъгъл се издигаше огромна палатка, от която се носеше невъобразим шум — писукане, подсвирване, сумтене и ръмжене. Вътре подредихме цял ред клетки, от които гледаха сърдито орли, лешояди, кукумявки и ястреби. До тях бе поставена и голямата клетка на шимпанзето Мими. На останалата част на поляната се търкаляха и играеха четиринадесет маймуни, завързани за дълги каишки, а в гаража крякаха жаби, хрипливо крещяха турако, катерици хрупкаха силно лешници. Нашите уплашени съседи по цял ден стояха хипнотизирани и ужасени зад тюлените пердета на прозорците си и гледаха как сестра ми, мама, Софи, Джеки и аз ходехме насам-натам из опустошената градина и разнасяхме малки съдинки с хляб и мляко, чинии с нарязани плодове и най-ужасното, огромни парчета кървящо месо или умрели плъхове. Съседите чувстваха, че им се налагаме малко нечестно. Ако въпросът се отнасяше до някой кукуригащ петел или лаещо куче, ако котката ни се бе окотила в най-хубавата им цветна леха, те щяха моментално да се справят с положението. Но да им докарате изневиделица цяла зоологическа градина под носа беше толкова безпрецедентен и безобразен случай, че те просто онемяха. Наложи се да измине известно време, преди да успеят да обединят силите си и да започнат своите оплаквания.