Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

И така на оградената с мрежи снимачна площадка, която използвах за снимане на птици, измайсторих нещо като голямо дърво, гъсто обрасло с пълзящи и други растения — паразити. За фон ми служеха зелените листа и синьото небе. След като приготвих всичко, пренесох Ууди и я поставих на един клон сред това богатство от зеленина. Това, което исках от птицата, бе много просто и естествено за нея и ми се струваше, че няма да затормози ни най-малко мозъка й. Със съвсем малко съдействие от нейна страна, цялата работа можеше да приключи за десетина минути. Птицата седеше на клона и ни наблюдаваше с разширени от ужас очи, докато заемах мястото си зад кинокамерата. Точно когато натиснах копчето, тя намигна бързо, след което, като че ли изпълнена с отвращение към нас, ни обърна гръб. Опитах се да си внуша, че търпението е първото условие, на което трябва да отговаря фотографът — анималист, и изтрих потта от очите си, после приближих клона, обърнах птицата и се върнах при камерата. Когато стигнах до камерата, Ууди отново беше с гръб към нас. Помислих си, че светлината е много силна, затова изпратих няколко души да отсекат клони, които поставихме така, че да предпазят птицата от преките слънчеви лъчи. Тя обаче продължаваше упорито да ни обръща гръб. Стана ясно, че ако изобщо искам да я снимам, трябва да прередя всичко наново и да опитам от другата страна. С цената на голям труд преместихме около един тон декорации във вид на разни храсти и ги подредихме така, че Ууди да може да гледа към онази посока, която явно предпочиташе.

Докато, облени в пот, местехме огромни клонаци и навити пълзящи растения, Ууди седеше и ни наблюдаваше удивено. Тя великодушно ми разреши да фиксирам камерата на избраното място (това впрочем небе така просто, понеже сега трябваше да снимам почти срещу слънцето), след което най-спокойно отново извърна гръб (идваше ми да я удуша). В това време се надигнаха зловещи облаци, които всеки момент можеха да затулят слънцето и да направят по-нататъшните опити за снимане невъзможни. Прибрах камерата и със смъртоносен яд в сърцето пристъпих към клона, за да прибера моята кинозвезда. Когато наближих птицата, тя се обърна, чукна възхитена с клюн, изпълни набързо хула-хула, после разпери криле и ми се поклони с престорената скромност на актьор, който се покланя за седемнадесети път на публиката.

Разбира се, не всички наши звезди ни причиняваха неприятности. Всъщност един от най-добре заснетите епизоди бе направен с минимум усилия и за рекордно време. При това на пръв поглед изглежда, че всичко е много по-трудно, отколкото да накарате една кукумявка да разпери криле. Казано накратко, искаше ми се да направя няколко кадъра как змия яйцеяд ограбва гнездо. Змиите — яйцеяди достигат около шестдесет сантиметра на дължина и са много тънки. На цвят са розовокафяви, напръскани с по-тъмни петна. Имат необикновени, изпъкнали очи с бледосребрист оттенък и чудесни вертикални зеници, като на котката. Най-любопитното при тях е, че на около седем сантиметра от гърлото (вътрешно, разбира се) прешленните израстъци изпъкват и увисват надолу като сталактити. Влечугото налапва яйцето цяло и то преминава по дължината на тялото, докато се намести точно под тези прешлени. Тогава змията свива мускулите си, шиповете проникват в яйцето и го счупват. Жълтъкът и белтъкът се абсорбират, а счупената черупка, превърната в сплескана топчица, се повръща. Целият този процес е съвсем необичаен и доколкото ми е известно, никога не е бил сниман на филм.

По това време притежавахме шест змии — яйцеяди, които за мое най-голямо удоволствие бяха напълно еднакви по големина и окраска. Местните дечурлига развиха бърза търговска дейност и ни носеха яйца от птици — тъкачи, с които хранехме групата влечуги, а те бяха в състояние да погълнат невероятно количество яйца. Поставехме ли яйце в клетката, кълбото сънливи змии се размотаваше и всяка змия се стремеше да достигне първа до яйцето. Макар и да се държаха прекрасно в клетката, след всичките ми неприятности с Ууди и малката водна антилопа, аз бях настроен малко песимистично. Въпреки всичко подредих съответната декорация (разцъфнал храст, в клоните на който поставих малко гнездо) и събрах дузина малки сини яйца за реквизит. След това в продължение на три дни змиите не получиха обичайната си дажба яйца, за да съм сигурен, че няма да им липсва добър апетит. Това впрочем не им навреди ни най-малко, понеже те издържат много дълги пости. При по-големите екземпляри този период може да продължи месеци, дори и година. Когато прецених, че моите звезди са изострили до краен предел апетита си, пристъпихме към работа.