Джералд Даръл - Зоологическа градина в моя багаж

— Не, сър, те не бива да ви задават подобни въпроси — отвърна директорът и започна да попива потта от лицето си.

— Но моля ви, нямам нищо против да отговоря. Работата е там, че хората в моята родина се интересуват от това, как живеят и как изглеждат хората от другите части на света. Аз, разбира се, мога да им разкажа, но съвсем друго е, когато им покажа и снимки. По снимката те могат да си представят съвсем точно как изглежда всичко тук при вас.

— Ето… — директорът прекара палец от вътрешната страна на яката на ризата си, —— мистър Даръл отговори на твоя въпрос. А сега, понеже е много зает, той няма повече време да отговаря на нови въпроси. Моля, стройте се.

Момчетата отново се подредиха в две прави редици, а директорът се здрависа с мен и най-искрено ме увери, че всички са ми изключително много благодарни. После се обърна пак към момчетата.

— А сега за благодарност към мистър Даръл искам да извикате три пъти сърдечно „ура“.

Двеста млади гърла изреваха сърдечно „ура“. След това момчетата, които бяха начело на колоната, извадиха от чантите си няколко бамбукови флейти и две малки барабанчета. Директорът махна с ръка и под звуците на бодър марш, изпълняван от застаналия начело оркестър, всички закрачиха надолу по пътя. Директорът тръгна след тях, като продължаваше да трие лицето си и мрачните погледи, които хвърляше в гърба на малкия Уано, не му предвещаваха нищо хубаво след завръщането в класната стая.

Вечерта фонът дойде при нас на чашка. След като му показахме новите попълнения на нашата сбирка, седнахме на верандата и аз му разказах за зоологическия въпрос на Уано. Фонът се смя дълго, особено на смущението на директора.

— Защо не му каза — попита той, като триеше сълзите от очите си, — защо не му каза, че снимаш моите жени, за да покажеш на всички европейци в твоята страна, че жените в Бафут са красиви?

— Това момченце е още дете — казах сериозно аз. — Струва ми се, че е твърде малък за тези въпроси.

— Вярно, вярно — отвърна със смях фонът, — той е още малко момче. Щастлив е, че още няма жени, които да го мамят с ласкателство.

— Казаха ми, приятелю — започнах аз, като се опитах да отклоня разговора от плюсовете и минусите на съпружеския живот, — казаха ми, че заминаваш утре за Н’доп. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна фонът. — Отивам за два дни на заседание на съда. Ще се върна вдругиден сутринта.

— Тогава — и аз вдигнах чаша — желая ти успешно пътуване, приятелю.

На следващата утрин, облечен във великолепна роба в жълто и черно и с изящна, цялата обшита с бродерии шапчица на главата, с дълги спускащи се отстрани наушници, фонът зае мястото си до шофьора на своя нов ландровър. На задната седалка поставиха всичко необходимо за пътуването му: три бутилки шотландско уиски, любимата му жена и трима члена на съвета. Той махаше енергично с ръка, докато колата зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ни.

Същата вечер, като изпълних и последните си задължения за деня, реших да изляза на предната веранда да подишам свеж въздух. Забелязах, че долу на големия двор се събира група от децата на фона. Заинтригуван, започнах да ги наблюдавам. Те направиха огромен кръг в средата на двора и след много разговори и спорове започнаха да пеят някаква песен и да пляскат ритмично с ръце. Акомпанираше им едно седемгодишно момченце, което биеше барабана, застанало в средата на кръга. Децата запяха една от най-красивите и чаровни песни на Бафут. Почувствах, че те не се бяха събрали просто така. Явно, че имаше някаква определена цел, но какво можеха да празнуват (освен ако не бе заминаването на техния баща), не ми беше никак ясно. Наблюдавах ги дълго време, докато нашият прислужник Джон изникна изневиделица до мен.

— Вечерята е готова, са — обяви той.

— Благодаря, Джон. Защо тези деца пеят в двора на фона?

Джон се усмихна стеснително.

— Защото фонът замина за Н’доп, са.

— Това зная, но защо пеят?

— Когато фонът не е в къщи, са, тези деца трябва да пеят всяка вечер в двора на фона. Така се запазва задушевността в неговия дом.

Каква прекрасна мисъл! Надникнах надолу към наредените в кръг деца, запели с желание сред мрака на огромния двор, за да запазят задушевността в дома на своя баща.

— А защо не танцуват? — запитах аз.

— Защото няма с какво да си светят, са.

— Занеси им петромаксовата лампа от спалнята. Кажи им, че я пращам, за да им помогна да запазят задушевността в дома на техния баща.

— Да, са — отвърна Джон.