Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Защо ти е Една?

— Знаеш ли, някой трябва да храни животните ми, а струва ми се, че Една има добро сърце.

Заварих Хелмут, Една и Луна да спорят върху достойнствата на две народни песни, които непрекъснато пускаха на грамофона. Една посочи мълчаливо питието и аз си налях, после седнах на пода в краката й.

— Една — обадих се аз, като се възползвах от една пауза в спора, — аз те обичам.

Тя повдигна язвително вежда и ме погледна.

— Ако Хелмут не беше по-едър от мене, щях дати предложа да избягаме — продължих аз, — защото още от пръв поглед съм луд по тебе, по очите ти, по косата ти, по начина, по който наливаш джин…

— Какво искаш? — попита тя.

От гърдите ми се отрони въздишка.

— Ти си бездушна — оплаках се аз. — Тъкмо се канех да пристъпя към действия. Е, добре, Чарлз каза, че двамата с Луна можем да прескочим за три дни до Оран. Ще се грижиш ли вместо мен за моите животни?

— Разбира се — отвърна тя учудена, че въобще мога да се съмнявам в това.

— Разбира се — потвърди и Хелмут. — Джери, колко си глупав. Казах ти, че ще направим всичко възможно за тебе. Само искай. Ще се постараем да направим всичко.

Той наля още джин в чашата ми.

— Само — добави неохотно той — няма да ти разреша да избягаш с жена ми.

И така в понеделник рано сутринта двамата с Луна поехме с малък автомобил, шофиран от весел и полупиян субект с огромни мустаци. Със себе си взехме само най-необходимото за по пътя: китарата на Луна, три бутилки вино, пълния ми портфейл с песос, магнетофон и камери. Взехме си и по една чиста риза, която нашият шофьор почтително и нежно постави в локва с масло. Цялата предна нощ валя проливен дъжд, какъвто може да вали само в тропиците; сега от небето се стелеше само ситен дъждец, но шосето се беше превърнало в нещо като недовършено желе от мляко и нишесте. Луна, който не се вълнуваше нито от времето и състоянието на пътя, нито от съмнителните способности на нашия шофьор и съдбата на чистите ни ризи, нито от това, че покривът на колата течеше фино, но постоянно, си тананикаше весело, докато се носехме с поднасяния по пътя за Оран.

Пътувахме вече около три четвърти час, когато нашият шофьор, който се стремеше повече да приглася на Луна в изпълнението на някаква тъжна песен, отколкото да кара както трябва колата, взе един завой на две колела, ние се поднесохме и по някакво чудо не се преобърнахме. Тогава пред себе си зърнах нещо, от което сърцето ми просто щеше да изхвръкне. Пред нас се разстилаше червен, разпенен и мръсен буен поток, широк около четиристотин метра. На брега като унили слонове стояха три камиона, а в средата на потока, наклонен малко от напора на водата, се виждаше друг камион, който дърпаха усърдно към брега с някакъв механизъм, наподобяващ гигантски трактор, снабден с лебедка и дебело стоманено въже. Нашият шофьор се нареди на опашката на чакащите камиони, изключи двигателя и ни погледна с лъчезарна усмивка.

— Mucho aqua 26 26 Много вода (исп.). — Бел.пр. — каза ми той, като че имах повредено зрение и не забелязвах малкия Бискайски залив, който ни предстоеше да прекосим. Бях сигурен, че предния ден този широк и буен поток е бил малко и плитко поточе, проблясващо мирно над покритото си с чакъл корито, но нощният дъжд го бе раздул внезапно и неимоверно много. От собствен опит знаех как едно нищо и никакво поточе може за съвсем кратко време да се превърне в пълноводна река. Веднъж в Западна Африка моят стан едва не бе отнесен от едно поточе, от началото около метър широко и десетина сантиметра дълбоко, което само за около час се превърна в същинска Амазонка от горното й течение. Който не е виждал тези внезапни превъплъщения, не може да го повярва, но това би могло да се окаже най-неприятната (а понякога и най-опасната) страна на пътешествието в тропиците.

Най-после след едночасово чакане издърпаха камионите на другия бряг и дойде нашият ред. Завързаха въжето за предната броня и ни вкараха внимателно в потока. Водата започна, бавно да се покачва все по-нагоре и по-нагоре, течението се усили, а водата започна да шуми и пляска от едната страна на колата като вълна. Тя проникна през отворите на вратите и потече на тънки струйки по пода под краката ни. Нивото й постепенно се повдигна и заля обувките ни. Сега се намирахме приблизително по средата на пътя, а напорът на водата бавно, но сигурно ни изблъскваше надолу, така че, ако в началото се намирахме точно срещу трактора и лебедката, сега потокът ни отнесе на около петдесетина метра надолу по течението. Въжето се беше изпънало силно и ми се струваше, че сме някаква гигантска обезформена риба, с която си играят двамата мълчаливи на вид индианци от трактора. Водата достигна нивото на седалките; тук тя за момент се спря, след което заля обилно задниците ни. В този критичен момент, когато седяхме вече на мокро, чухме как лебедката спря да се върти.