Нилсен не споделяше опиянението на аптекаря от това да се гмурка в дълбокото, не беше обладан от неговата страст към търсене на истината. Причард ставаше доста странен, щом заговореше за своите увлечения, за еликсирите, които забъркваше и опитваше под ниския таван на лабораторията си, за растителните смоли и прахчетата, които купуваше и продаваше в матови стъкленици. В този човек се долавяха някаква студенина и коравина, помисли си Нилсен, и заради това, както често се случваше, превърна своята неприязън в принципно естетическо презрение.
Раздразнен — винаги ставаше сприхав, когато чуждите доводи изтъкваха пропуски в неговите, — Нилсен извади лулата от устата си и рече:
— Ами може Уелс да е имал свой човек в Запасна банка. Киларни или пък някой друг…
— Не! — Причард плесна шумно с длан по бюрото, беше очаквал търговецът да направи грешно предположение и вече беше подготвил контрадовода си. — Това е работа на китайците. Залагам си главата. Китайското селище в Кауоро беше пълно с жълтурковци без разрешителни, разменяха си документите. Никой не може да ги различи, пък и имената им звучат еднакво. Тяхна работа е. Ако беше на някой от банката…
— Щеше да е по-просто? — подхвърли оптимистично Нилсен.
— Напротив. Когато трябва да заметеш следите си, да влезеш през задния вход вместо през главния, както си свикнал, тогава си длъжен да вложиш повече размисъл, да се подготвиш. Ако си вътрешен човек, в плановете си включваш всички фактори, всички фигури на дъската. А този отвън може направо да сключи сделка с дявола.
Търговецът не понасяше подобни изрази. Той отново сведе поглед към документа от продажбата.
— Топилнята в китайското селище — продължи Причард. — Помни ми думата. Само един работи там, Кю.
— Говори ли с него?
— Надявах се ти да отидеш — отвърна аптекарят. — В момента съм в малко обтегнати отношения с китайците.
— Да питам ли за причината?
— Делови разправии. Търговски тайни. Опиум — отвърна Причард, после обърна ръката си с дланта нагоре и я прибра в скута си.
Нилсен вдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че доставяш опиума от Китай?
— Не, за бога! От Бенгал. — Аптекарят се поколеба и добави: — По-скоро става дума за лична свада. Заради уличницата, която едва не умря.
— Анна — подсказа Нилсен. — Анна Уедърел.
Причард се намръщи, не искаше да изрича името ѝ. Извърна глава и се загледа в прозореца, по стъклото се стичаха дъждовни капки, които образуваха локвичка на перваза.
В настъпилия кратък миг мълчание Нилсен сепнато си помисли, че навярно аптекарят я обича: нея, Анна Уедърел, уличницата. Той доволно запрехвърля тази възможност в ума си. Анна Уедърел беше необичайно привлекателна — движенията ѝ притежаваха отпуснатата, убийствена грация на див лебед, — но нравът ѝ беше твърде променлив за вкуса му, а красотата ѝ (всъщност търговецът не би я нарекъл красива, пазеше тази дума за добродетелните девици и ангелските видения) беше според него неприлично подчертана. Освен това момичето беше пристрастено към опиума и този вреден навик се проявяваше във вида му като постоянна пелена, забулила очите му, а в поведението му — като неотминаващо изтощение — сам по себе си този порок беше достатъчно неподобаващ, а Анна беше добавила към него и опит за самоубийство. Да, помисли си Нилсен, точно по такава жена би си паднал Причард. Тайни срещи по тъмно в една пламенна и обречена любов.
Тук обаче предположенията на търговеца бяха далеч от действителността. Неговите изводи рядко се основаваха на друго освен на самите себе си, понеже той имаше склонност да приема доказателства, които най-пълно отговарят на първоначалната му принципна представа, а също така да се придържа към принципи, които най-лесно се поддават на доказване. Често говореше за добродетелта и по този начин оставяше впечатление за жизнерадостен и оптимистичен нрав, но вярата му в добродетелта беше подчинена на господар, далеч по-непригоден от оптимизма. Способността да приемаш всяко нещо на доверие, безкритично, е тираничен дар, а Нилсен беше твърде горд с ума си, че да се откаже от мощта на хипотетичните си предположения. В съзнанието му кристалните форми на висшите абстракции бяха покрити със защитен гланц, той обичаше да им се радва и да се диви на блясъка им, но нито веднъж не му беше минавало през ума да ги свали, така да се каже, от резбованата им дъбова полица и да усети податливостта им в ръцете си. Беше стигнал до извода, че Причард е влюбен, просто защото му беше приятно да обмисля подобна възможност, да разучава конкретния пример и след това да се върне към първоначалните си убеждения, че Причард е странен тип, че Анна е загубена кауза и човек никога не бива да се влюбва в уличница.
Читать дальше
