Причард обаче клатеше глава, имуществото на мъртвеца не го интересуваше, още по-малко правните последствия от оспорването на продажбата.
— Да забравим всичко това за момент — рече той. — Да се върнем към дома му. Видял си златото с очите си, нали така?
— Аз го намерих — отвърна с неприкрита гордост Нилсен, споменът поразми яда му. — О, да го беше видял… Достатъчно да се позлати цяла билярдна маса, включително краката. И как тежеше! И блестеше!
Аптекарят не се усмихна.
— Спомена, че не е било на пясък, нито на късчета. Правилно ли съм разбрал?
Търговецът въздъхна.
— Да, беше на кюлчета.
— Значи е било претопено, за което са нужни умения и съответното оборудване. Така че въпросът е кой го е направил. Едва ли е бил самият Уелс.
Нилсен се замисли. Не се беше сещал за това. Начинът, по който Причард водеше разговора — самоуверено, надменно, — му беше неприятен, но не можеше да отрече, че аптекарят вече е установил няколко връзки, които той самият беше пропуснал. Търговецът всмука от лулата си.
Не познаваше добре работата на златотърсачите. Само веднъж се беше пробвал и беше установил, че е ужасно трудоемко — да мъкнеш вода с ведро от реката за промиване на пясъка и по цял ден да разгонваш накацалите по тялото ти мухи, докато накрая ти идва да заподскачаш от бяс. На другия ден го болеше гърбът, по дланите му бяха излезли пришки, а нозете му останаха сбръчкани и гъбясали цяла седмица. Щипчицата златна прах, която беше отнесъл у дома, вързана в носната кърпа, беше претеглена с най-малката тежест на везната — една унция — и след удържането на данъка той получи пет жалки шилинга, невероятно разочарование, понеже те едва покриваха разходите му за наем на коня, с който беше отишъл до кариерата и обратно. Нилсен не направи втори опит. По натюрел, потвърден и от собствената му представа за себе си, беше ренесансова личност и беше склонен да очаква незабавен успех, в каквато и област да насочеше усилията си — ако не овладееше тънкостите на занаята от първия път, се отказваше. (Подхождаше с чувство за хумор към този си опит и често разказваше безплодния епизод в кариерата, като преувеличаваше понесените неудобства и се присмиваше на изнежеността си, но пазеше тази позиция единствено за себе си и се смущаваше, ако някой друг възприемеше същото гледище или се съгласеше с него.)
В известна степен изложената от Джоузеф Причард теория беше напълно логична. Някой — или може би не само един човек, а цял кръг от заговорници — е знаел за скритото в дома на Кросби Уелс злато. Стойността му беше твърде голяма и продажбата на имуществото беше извършена твърде бързо и потайно, за да се отхвърли категорично тази възможност. Освен това намерената близо до трупа стъкленица с лауданум подсказваше, че някой — навярно същият този някой — е бил в къщата преди или по време на смъртта на саможивеца, и то с недобри намерения. Стъкленицата беше закупена от аптеката на Причард и на нея беше залепено етикетче, изписано с неговия почерк, следователно човекът, който я беше донесъл в къщата, беше от Хокитика, а не непознат, дошъл от север, от планината. Това изключваше големците, открили тялото на Кросби и донесли новината за смъртта му в града.
Тайно в себе си Нилсен беше убеден, че Причард е прав да подозира купувача на имота Едгар Клинч и банкера Фрост. Не му се вярваше те да са замесени в убийството на Емъри Стейнс, както очевидно смяташе аптекарят, но му се струваше, че някой е подсказал на Клинч да закупи къщата и земята на Кросби Уелс, а каквато и да беше машинацията зад тази сделка, Чарли Фрост не можеше да не знае за нея. Търговецът можеше да приеме, че навярно безпристрастният наблюдател ще зърне нещо нередно в собственото му, макар и съвсем невинно участие: все пак той беше открил златото, той беше вписал стъкленицата с лауданум в списъка с вещите за продажба, от която накрая беше получил четиристотин лири. Но отвъд тези приемливи допускания (които все пак бяха само допускания, а не установени факти) Нилсен не беше толкова сигурен. Твърдението на Причард, че изчезването на Емъри Стейнс не може да е съвпадение, беше само предположение, другото му твърдение, че Стейнс е бил убит, беше прекалено самонадеяно, мнението му, че тялото е било заровено в гроба на Уелс, беше нелепо, според аптекаря правната бъркотия около имуществото на Уелс е била предварително планирана като начин за отвличане на вниманието, а това, мислеше си търговецът, вече беше налудничаво. Причард не можеше да даде никакво обяснение за стъкленицата с лауданум, не можеше да посочи мотив или заподозрян… И все пак търговецът нямаше как да обори напълно опасенията му, колкото и да не му допадаше начинът, по който те бяха изразени.
Читать дальше
