— Не казахте нищо за Франсис Карвър — отбеляза накрая Девлин.
— А, да, Карвър… — измърмори Шепард и разклати уискито в чашата.
— Каква е връзката му с господин Сук? — притисна го капеланът.
— Познавали са се — отвърна тъмничарят. — Имали са стара вражда. Някаква делова разправия.
Това Девлин вече го знаеше.
— И?
— Отдавна държа под око Сук. Сутринта разбрах, че е купил от оръжейната на „Лагерна“ револвер, и веднага издадох заповед за задържането му.
— Готов сте да задържите човек само защото е купил оръжие?
— Да, стига да съм сигурен за какво възнамерява да го използва. Сук се е заклел да убие Карвър. Заклел се е. Знаех, че намери ли Карвър, ще се стигне до убийство. И щом разбрах за револвера, вдигнах тревога. Поставих „Палас“ под наблюдение. Предупредих Карвър. Заповядах на глашатая да разгласи заповедта за задържането на Сук. До самия край бях една крачка пред него.
— И какво стана накрая? — попита след малко Девлин.
Шепард го изгледа студено.
— Казах ви вече.
— Било е или той, или Карвър, така ли?
— Постъпих както повелява законът — изръмжа тъмничарят.
— Не се и съмнявам.
— Има заповед за задържането му.
— Да, сигурно.
— Отмъщението — заяви твърдо Шепард — е проява на ревност, не на справедливост. То е себично извращение на закона.
— Отмъщението определено е себично — съгласи се Девлин, — но не ми се вярва да има нещо общо със закона.
Той допи уискито и след миг мълчание Шепард последва примера му.
— Съжалявам за брат ви, господин Шепард — рече капеланът и остави чашата на парапета.
— Отдавна беше — отговори тъмничарят и запуши бутилката. — Вече е минало.
— Някои неща никога не отминават — отвърна Девлин. — Не забравяме хората, които сме обичали. Не можем да ги забравим.
Шепард го стрелна с поглед.
— Говорите сякаш от личен опит.
Девлин не каза нищо. След кратко мълчание рече:
— Ако опитът ми ме е научил на нещо, то е да не подценявам колко неимоверно трудно е човек да погледне света през чужди очи.
Тъмничарят изсумтя и не отговори. Девлин слезе по стъпалата и пое в тъмния двор. Край коневръза спря и се обърна.
— Утре сутринта ще се кача на Гледка да изкопая гроба.
Шепард не помръдна.
— Лека нощ, Кауъл.
— Лека нощ, господин Шепард.
Тъмничарят го изпрати с поглед, докато капеланът не се скри зад затвора, после подхвана чашите между палеца и показалеца, взе бутилката и се прибра.
Ф
Вратата на помещението за затворниците беше открехната, дежурният седеше на прага с пушка на коленете. Той вдигна въпросително вежди към капелана и рече тихо:
— Боя се, че всички спят.
— Нищо — отвърна Девлин с приглушен глас, — само ще надникна.
Куршумът беше изваден от рамото на Стейнс и раната беше зашита. Мръсните дрехи бяха срязани и свалени от тялото му, лицето и косата му бяха измити и сега той беше облечен с панталон от молескин и широка риза от сукно, взети от магазина на Тайгрийн с обещанието, че ще бъдат платени на другия ден. По време на тези грижи младежът ту се унасяше, ту идваше в съзнание и шепнеше името на Анна, но когато чу, че лекарят възнамерява да го настани в „Критериън“ отсреща, веднага отвори очи. Нямало да остави Анна. Нямало да отиде никъде без нея. Той толкова се развълнува, че в крайна сметка доктор Гилис отстъпи, за да го успокои. Направиха му постеля до Аннината и решиха, че и Стейнс трябва да е окован като останалите, за да не избухнат пререкания. Младежът се съгласи без възражения и щом му сложиха веригите, протегна ръка да погали Анна по бузата. След това затвори очи и заспа.
Оттогава не се беше будил. Двамата с Анна лежаха един срещу друг, Стейнс на лявата страна, тя — на дясната, коленете им бяха свити и вдигнати към гърдите, той беше пъхнал ръка под превързаното рамо, а Анна — под бузата си. Явно по някое време през нощта тя се беше обърнала към него, лявата ѝ ръка беше протегната с разперени пръсти, сякаш да го докосне.
Девлин пристъпи към тях. Беше го обзело някакво силно чувство, което обаче той не можеше да определи. Уискито на Джордж Шепард беше затоплило гърдите и стомаха му — главата му беше замаяна, очите му пареха, — но от историята на тъмничаря му беше призляло, струваше му се, че тялото му е сковано от студ. Плачеше му се. Нямаше да е зле да си поплаче. Толкова неща се бяха случили днес. Сърцето му тежеше, крайниците му бяха уморени. Капеланът сведе поглед към Анна и Емъри, обърнатите им едно към друго тела бяха като огледално отражение. Двамата дишаха в унисон.
Читать дальше
