Карлос Сафон: Играта на ангела

— Много ви благодаря, дон Басилио. Така и ще направя.

— И ми пригответе още един разказ от тоя тип. Давам ви една седмица за него, но не се помайвайте. И гледайте да няма чак толкова трупове, че днешният читател най-много си пада по тоя сладникав финал, при който величието на човешкия дух побеждава, и разни такива дивотии.

— Да, дон Басилио.

Заместник-директорът кимна и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Добра работа, Мартин. В понеделник искам да ви видя на бюрото, което беше на Хунседа, а сега е ваше. Включвам ви в отдела за произшествията.

— Няма да ви подведа, дон Басилио.

— Не, няма да ме подведете. Просто един ден ще ме напуснете, рано или късно. И добре ще направите, защото не сте журналист и никога няма да станете такъв. Но още не сте и писател на криминални романи, макар и да ви се вярва, че е така. Останете тук известно време и ще ви научим на някои неща, които никога не са излишни.

В този миг цялата ми предпазливост се изпари и ме обзе такова чувство на признателност, че ми се прииска да прегърна този як мъжага. Дон Басилио, надянал отново свирепата си маска, впи в мен стоманен поглед и ми посочи вратата.

— Без сцени, моля. Затворете вратата на излизане. Да, оттук. И весела Коледа.

— Весела Коледа.

Следващия понеделник, когато отидох в редакцията, готов да заема за пръв път собствено бюро, открих един плик от дебела амбалажна хартия, превързан с панделка и с моето име, написано с почерка на човека, чиито писания бях печатал на машина години наред. Отворих го. Вътре намерих задната страница на неделния вестник с моя разказ, поставен в рамка, и бележка, която гласеше:

Това е само началото. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителят. Твой приятел и колега, Педро Видал.

Литературният ми дебют издържа бойното си кръщение и дон Басилио, верен на думата си, ми предостави възможността да публикувам още два разказа в същия дух. Управата на вестника скоро реши, че моята бляскава кариера ще се радва на ежеседмична изява, стига да продължа да изпълнявам стриктно задълженията си в редакцията за същата заплата. Замаян от суета и изтощение, прекарвах дните си в преработване на текстове, съставени от моите колеги, и редактиране на безчет хроники на светски събития и шокиращи произшествия, за да мога да посветя нощите си на самотно писане в редакционната стая. Съчинявах една поредица с твърде заплетен и драматичен сюжет, която от известно време градях във въображението си и която под заглавието „Потайностите на Барселона“ смесваше най-безочливо стила на различни автори, като се почне от Дюма, Йожен Сю и Февал 6 6 Пол Февал (1816–1887) — френски романист и драматург, смятан за един от създателите на модерния криминален жанр. , та се стигне чак до Брам Стокър. Спях по три часа на денонощие и вечно имах такъв вид, сякаш съм ги прекарал в ковчег. Видал, който никога не бе изпитал оня глад, който няма нищо общо със стомаха и разяжда човека отвътре, смяташе, че мозъкът ми прегаря и че както съм я подкарал, ще отбележа собствената си кончина преди двайсетгодишнината си. Дон Басилио, който съвсем не се възмущаваше от моето трудолюбие, имаше други резерви. Той публикуваше всяка от главите на романа ми с неохота, обезпокоен от онова, което според него бе излишък от нездраво въображение и злополучно прахосване на моя талант в служба на теми и сюжети със съмнителен вкус.

„Потайностите на Барселона“ скоро родиха една малка звездичка на художествената проза, публикувана на части — героиня, която бях нарисувал във въображението си така, както само човек на седемнайсет години може да нарисува една жена-вамп. Клое Перманъе беше тъмната принцеса на всички фатални жени. Прекалено умна и още по-коварна, Клое Перманъе винаги се кипреше с фини корсети — последен писък на модата — и играеше ролята на любовница и незаменима помощница на загадъчния Балтасар Морел, мозък на подземния свят. Той пък живееше в една подземна квартира, пълна с автомати и зловещи реликви, чийто таен вход се намираше в тунелите, погребани под катакомбите на Готическия квартал. Любимият метод, по който Клое виждаше сметката на своите жертви, бе най-напред да ги прелъсти с хипнотичен танц, сваляйки одеждите си; сетне ги целуваше с устни, начервени с отровно червило, което парализираше всичките им мускули и клетниците тихо умираха от задушаване, докато тя ги гледаше в очите — като за целта предварително изпиваше противоотрова, разтворена в „Дом Периньон“ от специална резерва. Клое и Балтасар си имаха собствен кодекс на честта: ликвидираха само изметта и очистваха света от главорези, влечуги, набожни лицемери, фанатици, задкулисни догматици и всевъзможни кретени, които — в името на флагове, богове, езици, раси и какви ли не дивотии, прикриващи алчност и скъперничество — превръщат тая земя в твърде окаяно място за останалите. За мен двамината бяха герои еретици, каквито са всички истински герои. За дон Басилио, чиито литературни предпочитания бяха здраво вкоренени в златния век на испанската поезия, всичко това бе колосална глупост. Все пак, поради добрия прием от страна на читателите и обичта, която изпитваше към мен против волята си, той понасяше моите чудатости и ги приписваше на прекален младежки плам.