Карлос Сафон - Играта на ангела

— Приятелю Мартин, по стечение на обстоятелствата нито един от тези безстрашни рицари, които фигурират в платежната ни ведомост, не присъства тук лично, нито пък може да бъде открит в рамките на някакво разумно време. Пред лицето на тази неминуема катастрофа реших да ви дам възможност да се изявите.

— Разчитайте на мен.

— Разчитам да получа пет листа, изписани с двоен интервал, преди да са изтекли шест часа, дон Едгар Алън По. Донесете ми история, а не трактат. Ако имам нужда от проповеди, ще отида на коледната литургия. Донесете ми история, която да не съм чел досега, или пък, ако вече съм я чел, нека да е така добре разказана, че да не се усетя.

Канех се да изляза, когато дон Басилио се изправи, заобиколи писалището и сложи на рамото ми едно ръчище с размерите и теглото на наковалня. Чак тогава, като го видях отблизо, осъзнах, че очите му се усмихват.

— Ако историята е сносна, ще ви платя десет песети 5 5 Испанска парична единица от 1869 г. до 2002 г. . А ако е повече от сносна и се хареса на читателите ни, ще ви публикуваме и занапред.

— Имате ли някакви конкретни указания, дон Басилио? — попитах аз.

— Да: гледайте да не ме разочаровате.

Прекарах следващите шест часа като в транс. Настаних се на бюрото, което стоеше в центъра на редакцията и бе запазено за Видал в онези дни, когато на него му скимваше да се отбие тук. Стаята бе пуста и тънеше в здрач, изтъкан от дима на хиляди цигари. За миг затворих очи и извиках в съзнанието си един образ: покров от черни облаци, които сипеха дъжд над града, един мъж, който крачеше из улиците и търсеше мрака — по ръцете му имаше кръв, а в погледа му се криеше тайна. Не знаех кой бе той и от какво бягаше, ала през следващите шест часа щеше да се превърне в най-добрия ми приятел. Пъхнах един лист във валяка на пишещата машина и без да спра дори за миг, се заех да извадя на бял свят всичко, което носех в себе си. Борех се с всяка дума, с всяка фраза, израз, образ и буква така, сякаш бяха последното, което някога щях да напиша. Пишех и преписвах всеки ред, като че ли животът ми зависеше от това, а после ги преписвах отново. Нямах друга компания освен ехото от неспирното почукване на клавишите, което заглъхваше в сумрачната стая, и големия стенен часовник, отброяващ минутите до утрото.

Малко преди шест сутринта измъкнах последния лист от машината и въздъхнах, съсипан от умора, с глава, която бучеше като кошер. Чух бавните и тежки стъпки на дон Басилио, който се бе надигнал от една от своите кратки дремки и сега се приближаваше полека. Взех страниците и му ги връчих, като не се осмелявах да срещна погледа му. Дон Басилио седна на съседната маса и запали нощната лампа. Очите му се плъзгаха нагоре-надолу по текста, без да издават никакво изражение. Накрая остави за миг пурата си на ръба на масата, погледна ме и прочете на глас първия ред.

Нощ се спуска над града и из улиците се носи мирис на барут като дъх на проклятие.

Дон Басилио ме погледна изкосо, а аз се скрих зад една широка усмивка, която показа всичките ми зъби. Без да каже нищо повече, той стана и излезе с моя разказ в ръка. Видях го как влезе в кабинета си и затвори вратата зад гърба си. Останах като вцепенен на мястото си, без да зная дали да побягна, или да изчакам смъртната си присъда. След десет минути, които ми се сториха като десет години, вратата на кабинета на заместник-директора се отвори и гръмовният глас на дон Басилио отекна из цялата редакция.

— Мартин! Елате, ако обичате.

Запъплих натам колкото се можеше по-бавно, напредвайки едва с по няколко сантиметра на всяка крачка, докато накрая не ми оставаше друго, освен да надникна в кабинета. Дон Басилио ме гледаше студено, стиснал страховития си червен молив. Исках да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Той взе страниците и ми ги подаде. Взех ги и се отправих към вратата с най-голяма бързина, като си казах, че във фоайето на хотел „Колон“ винаги ще има място за още един ваксаджия.

— Свалете това в наборния цех и им предайте да го наберат — рече гласът зад гърба ми.

Обърнах се с чувството, че съм станал обект на жестока шега. Дон Басилио отвори чекмеджето на писалището си, отброи десет песети и ги сложи отгоре.

— Това е за вас. Съветвам ви с тия пари да си купите друга дрешка, че вече четири години ви гледам с тоя костюм и все още ви е с шест номера по-голям. Ако искате, идете при господин Панталеони в шивачницата на улица „Ескуделерс“ и му кажете, че аз ви пращам. Ще се погрижи добре за вас.