Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

- Ей... Искам да се оженя за теб. Искам да ми бъдеш жена...

Да, не беше сбъркала. Нямаше защо да увърта.

- И аз искам да се оженим...

- Утре ще кажа на майка ми, а после можем да поканим на вечеря ваште и да им съобщим.

Така и стана. Майка му прие новината на пръв поглед с радост. Това момиче не беше за сина й, но знаеше, че не може да му противостои. Дано да е щастлив. Колев тържествуваше вътрешно. Отпразнуваха новината с шампанско и червен хайвер. Маруся беше не по-малко щастлива от него. Бъдещият зет беше мъжко момче, с бъдеще. Най-после късметът се беше усмихнал на дъщеря й. Всички тези глупости, които се говореха за него, бяха нелепи. Той беше изключително уравновесен и стабилен, с перфектни обноски, нищо че беше син на милиционер. А онова момиче от Френската явно е било някаква курва, която се беше опитала да повлече всички след себе си. Повече не биваше да мисли за това. Той беше преживял огромна загуба, грижеше се за майка си, която, макар и семпла, направо проста жена, изглеждаше свестен човек. Нямаше нищо по-важно от щастието на Лола. Най-накрая, след всички перипетии и ужасни събития, се случи нещо хубаво и то трябваше да бъде отпразнувано подобаващо. Щяха да направят страхотна сватба.

Лола беше щастлива, но... В нея живееше едно „но“ -непоклатимо, мрачно, очакващо най-лошото, опитващо се да си затвори очите за телефонните обаждания, когато отсреща се мълчеше, за тежкия златен пръстен на ръката му, дори за начина, по който понякога хващаше Стоян да гледа майка й. Гледаше я като мъж, не като бъдещия й зет. Случваше се за секунди и той веднага се усмихваше широко, с най-чаровната си усмивка.

- Най-хубавите жени на София! Лола, ти и майка ти сте просто върхът!

Беше мило към майка й, но... Но...

Обаче беше страхотно, че Стоян обожаваше Стефчо. Играеше си с него, ходеха заедно на разходки в Парка на свободата и в НДК и изглеждаха като истинско семейство. Щеше да стане съвсем истинско скоро, НО.... И все пак беше страхотно, че нямаше нищо против сина й. Знаеше, че не беше насила, беше ясно, че обожава децата.

- Искам дете от теб... - прошепна й една нощ след секс. Тя не се пазеше, но беше със спирала и не беше готова за деца. Трябваше да му повярва истински, да мине време, да види, че наистина я обича, и тогава щеше да махне спиралата. Не го познаваше все още, бяха заедно само от четири месеца. Всичко се случи страшно бързо.

- Нека да поживеем заедно, да свикнем един с друг... -меко му беше отговорила и го беше нацелувала така, че да не продължи с темата, а да я пожелае отново.

- Ммммм... - измърка в ухото й, влизайки пак в нея. -Аз вече съм свикнал, така съм свикнал, че ще те чукам по всяко време, навсякъде, не се заблуждавай...

А тя не знаеше дали се заблуждава, или не, но сега, в момента, беше щастлива. Щеше да има семейство! Това беше най-важното нещо за нея и то се случваше.

Лола не искаше голяма сватба, но Колев и майка й се наложиха. Имаха едно дете, трябваше да е както трябва. Беше спряла да се замисля върху мотивациите на Орлин за каквото и да било. Вече имаше мъж, съпруг и влиянието му нямаше да е толкова голямо. Това беше най-важното. Едно-единствено нещо обаче я притесняваше. Отдавна не беше получавала никакви писма от баща си. Отдавна и не беше ходила в стария апартамент. Покрай Стоян беше загубила нужда да го прави. Той само й напомняше за един живот, който си беше отишъл безвъзвратно, а с него и най-скъпите й хора.

Преди сватбата се отби за половин час. Почти като ходене в църква. Друг Бог, освен изчезналите й близки, тя нямаше. Запали свещ пред снимката на Анастасия и се опита да й разкаже за случващото се с нея. Искаше да направи една последна проверка, надяваше се на някакъв знак като този, който получи, преди да прочете писмото. Нищо не се случи. Опита се дори да се помоли на Бог, така, както се беше обърнала към него, дори и без да вярва, когато трябваше да реши дали да роди детето си, или да абортира. Нищо. Думите, които изговори пред снимката, бяха истината за момента, но звучаха някак неправдоподобно, неприятно неубедително. Каза, че е щастлива, че мечтата й за семейство най-после се сбъдва. Излезе фалшиво. Изобщо беше глупаво да говори на снимката на баба си. Време беше да е щастлива и най-добре беше известно време да не идва тук. Ясно беше, че няма как да получи благословия от баща си, нито от отвъдното.

Маруся подготви сватбата перфектно. Венчаха се на „Витошка“, при „феята със синята коса“, както наричаха синьокосата служителка, която водеше сключването на всички граждански бракове в центъра на София. На венчавката бяха само кумовете, Маруся и Орлин, Цеко и Ганка Докови и майката на Стоян. За кумове бяха поканени Стоян Ангелаков и съпругата му Донка. Ангелаков беше министър на културата, най-близкият приятел на Колев, както и негов съселянин.