Фридрих Ницше: Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)

Но сега трябва да бъде окачен нов скрижал на ценности над човечеството — именно силният, могъщият, велелепният, препълнен с живот човек чак до неговия най-висок връх — свръхчовека, който да ни бъде поставен като цел в живота, волята и надеждата ни. И както старият начин на преценка е поставял за висши качествата, присъщи на слабите, страдащите, подчинените, и е дал едно слабо, страдащо модерно човечество, така новата, противоположна преценка гласи в сбит вид: всичко, което произхожда от силата — доброто, и което произхожда от слабостта — злото, трябва да произведе здрав, мощен, жизнерадостен, смел тип и обожествяване на живота. Ала този тип не е образ, нито надежда за мъглявосиво неопределено бъдеще от хилядолетия, нито нова Дарвинова порода, за която нищо не може да се знае. За сегашното човечество той трябва да бъде възможност, постижима с всички негови душевни и телесни сили и чрез нови ценности.

Авторът на Заратустра си спомня за онзи чудовищен пример за преоценка на всички ценности: тази на християнството, чрез което целият гръцки боготворен мироглед, и могъщият Рим в сравнително кратко време са били почти унищожени или преоценени. Не би ли могла тази нова гръко-римска преценка, изтънчена и вглъбена чрез двехилядолетна обработка на християнските представи, да предизвика пак преврат, и то в кратко, измеримо за нас време, докато най-сетне възникна оня дивен човешки тип, който трябва да бъде наша нова вяра и нова надежда и за чието създаване сме призовани от Заратустра?

Авторът употребява в своите частни бележки думата „свръхчовек“ (винаги в единствено число), за да означи „тип на съвършена сполучливост“ в противоположност на „модерния човек“, но преди всичко той посочва самия Заратустра като тип на свръхчовека. В „Esse homo“ той се мъчи да ни обясни предтечите и предусловията на този най-висок тип, като посочва във „Веселата наука“:

„За да разберем тоя тип, преди всичко би трябвало да си обясним неговата физиологична предпоставка: а тя е, което аз наричам велико здраве.“

„Ние, новите, безименни, зле разбрани — се казва в «Gaya scienca» — ние, недоносчета на едно още недоказано бъдеще, ние се нуждаем от нова цел и от ново средство, именно от ново здраве, по-силно, по-умно, по-яко, по-смело, по-засмяно от това, що е било досега. Чиято душа жадува да преживее всички досегашни оценки и желания и да преброди всички брегове на това идеално «Средиземно море»; който иска да узнае от премеждията на своя собствен опит какво е в душата на един победител и откривател на идеали, също на един художник, светец, законодател, мъдрец, учен, набожник, на един божествено-усамотен от стар стил: потребно му е преди всичко велико здраве — което не само да има, но и постоянно да придобива, че то все се раздава! — И след като сме били дълго на път, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото е мъдро, и претърпели доста корабокрушения и загуби, опасно здрави, но все отново здрави — на нас ни се ще, за награда на това, да имаме пред себе си още някоя неоткрита земя, чиито граници никой още не е обгърнал, някое отвъд на всички досегашни земи и кътища на идеала, един свят тъй препълнен с хубост, странност, с неща достойни за въпрос, с ужас и божественост, че нашето любопитство, както и жаждата ни за притежание да се надмогнат — ах, че ние с нищо вече да не можем се утоли! — «Как бихме могли ние, след такива изгледи и с такава жажда за знание и съвест, да се задоволим със сегашния човек? Доста зле: но неизбежно е да гледаме неговите най-достойни цели и надежди със зле сдържана строгост, а може би и да ги не погледнем нито веднъж вече. — Друг идеал бяга пред нас, един чуден, изкусителен, опасен идеал, за който ние никого не би трябвало да придумваме, защото никому не бихме признали тъй лесно правото за това: идеалът на един дух, който наивно, тоест без да иска, и от изблик на мощ играе с всичко, що се е зовяло досега свято, добро, непокътнато, божествено. За този идеал висшето, което един народ евтино преценява, е равно на опасност, упадък, унижение или най-малкото на отдих, слепота, временна самозабрава; идеалът на едно човешко — свръхчовешко благосъстояние и благоволение, което доста често би изглеждало нечовечно, например, ако се съпоставеше на цялата досегашна земна важност, на цялата досегашна празничност с жест, слово, звук, поглед, морал и задача като тяхна най-олицетворена, неволна пародия — и с който, може би, въпреки всичко изпъква голямата важност, същинската въпросителна се поставя, съдбата на душата се навива, стрелката мръдва, трагедията почва…»“