Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Хънуел не отговори. Само поклати глава отново.

Пит се наведе между разтворените си крака и стисна по-здраво якето.

— Крепим се тук само благодарение на двата ми здрави гумени тока, които все пак не са железни клинове. Не след дълго ледът ще се пропука около тях. — Усмихна се окуражително на Хънуел. — Не прави внезапни движения. Ще те издърпам от оня ръб.

Този път Хънуел кимна. Стомахът го сви, крайчетата на раздраните му пръсти пулсираха, а потното лице отразяваше ужаса и болката. Едно нещо и само едно нещо проби покрова му от страх — решителния поглед в очите на Пит. Хънуел се взря в слабото обгоряло лице и в този миг разбра, че вътрешната сила и увереност на Пит проникват и в собственото му уплашено съзнание.

— Престани да ми се хилиш — тихо каза той — и започни да дърпаш.

Внимателно, сантиметър по сантиметър Пит бавно задърпа Хънуел нагоре. Трябваше да изминат шестдесет ужасни секунди, преди главата на Хънуел да стигне до площадката между коленете му. Тогава Пит издърпа една по една ръцете си от якето и сграбчи Хънуел за подмишниците.

— Дотук беше лесното — предупреди Пит. — Останалото зависи само от теб.

Със свободната си ръка Хънуел изтри потта от челото си.

— Не мога да обещая нищо.

— Пергелът ти у тебе ли е?

Хънуел за миг остана озадачен. После кимна.

— Във вътрешния ми джоб.

— Добре — измърмори Пит. — Сега се покачи по мен и се протегни в цял ръст. Когато стъпиш здраво на раменете ми, извади пергела и го забий силно в леда.

— Като клин! — изведнъж се сети Хънуел. — Това е много умно, майоре.

Хънуел започна да се издърпва нагоре по простряния Пит с пуфтене като на локомотив, който се изкачва по висока планина, но успя. После с дланите на Пит, здраво стегнати около глезените му, Хънуел извади стоманения пергел, който използваше обикновено за мерене на разстояния по картата, и го заби дълбоко в леда.

— Така добре ли е? — изсумтя Хънуел.

— Сега ще повторим същото — каза Пит. — Държиш ли се здраво?

— Само побързай — отвърна Хънуел. — Дланите ми са почти изтръпнали.

Внимателно, с едната си пета още забита в леда за всеки случай, Пит опита тежестта си върху краката на Хънуел. Пергелът държеше добре. С бързи и ловки като на котка движения Пит пропълзя покрай Хънуел, усети как дланите му напипват ръба, откъдето започваше склонът, и се измъкна на безопасно място. Не загуби и секунда. Почти веднага, както се стори на Хънуел, Пит запрати надолу найлоново въже от хеликоптера. След половин минута бледият и изтощен океанограф вече лежеше в краката на Пит.

Хънуел въздъхна дълбоко и се взря в облекченото лице на Пит.

— Знаеш ли какво ще направя, когато отново попаднем сред цивилизацията?

— Да — усмихна се Пит. — Ще ме заведеш на най-изискана вечеря в Рейкявик, ще ми купиш всичкото пиене, което мога да поема, и ще ме представиш на чувствена и закръглена исландска нимфоманка.

— Вечерята и пиенето ги имаш — това ти го дължа. Колкото до нимфоманката, не мога да ти обещая. Толкова много години изминаха от последните ми опити да спечеля сърцето на жена, че се опасявам дали ще ме бива.

Пит се засмя, потупа Хънуел по рамото и му помогна да се изправи.

— Не се притеснявай, стари приятелю. Момичетата са си моя грижа. — Спря рязко и възкликна: — Ръцете ти изглеждат като стъргани на точило!

Хънуел ги вдигна и безразлично огледа кървящите си пръсти.

— Не са толкова зле, колкото изглеждат. С малко антибиотик и маникюр ще станат като нови.

— Хайде — подкани го Пит. — В хеликоптера има аптечка. Ще те оправя.

След няколко минути, докато Пит слагаше последната превръзка, Хънуел попита:

— Откри ли някакви признаци за тунел, преди да се подхлъзна?

— Изпипано е много добре — отвърна Пит. — Всичко около входа е така добре загладено, че по нищо не се отличава от околния лед. Ако някой не беше издялал малка дръжка по невнимание, щях да мина право през него.

Лицето на Хънуел изведнъж потъмня.

— Този проклет айсберг — мрачно процеди той. — Като че ли е настроен срещу нас на лична основа.

Прегъна пръстите си и внимателно огледа осемте малки превръзки по върховете им. Очите му изглеждаха напрегнати, а лицето уморено.

Пит се отдалечи и вдигна ледена плоча с диаметър един метър и дебелина десет сантиметра. Откри се грубо издълбан тунел, през който с мъка можеше да пропълзи един човек. Той инстинктивно отдръпна глава — от отвора го лъхна силна парлива воня на горяла боя, плат, гориво и заваряван метал.