Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Хората около Кели се спогледаха, после обърнаха глави към Пит. Мълчаха, но в очите им личеше любопитство. Фон Хумел изтри чело за петдесети път, а сър Ерик Маркс потърка устни и кимна на Кели — движение, което не остана незабелязано от Пит. Като завъртя пояса около кръста си почти комично, Пит отиде до масата и си наля още една чаша от брендито „Рош“, последната му чаша за из път, защото знаеше, че Кели изобщо няма намерение да го остави да напусне къщата през предната врата.

— Досетихте се, така ли? — с равен глас попита Кели.

— Едва ли — отвърна Пит. — След като са извършени три покушения срещу живота му, човек някак започва да познава тия работи.

— Хидропланът! — вбесено извика Рондхайм. — Знаеш ли какво се е случило с него?

Пит седна и отпи от брендито си. Ако трябваше да умре, поне щеше да има удовлетворението да се задържи на сцената до края.

— Ужасно немарливо от твоя страна, мили Оскар, или по-точно от страна на покойния капитан на този кораб. Трябваше да видиш погледа му, преди коктейла ми „Молотов“ да го удари.

— Гаден педераст! — с разтреперан от гняв глас изсъска Рондхайм. — Лъжлив дупедавец!

— От думите не боли, мили Оскар — безгрижно подхвърли Пит. — Мисли каквото искаш. Само едно нещо е сигурно. Благодарение на небрежността ти никога повече няма да видиш хидроплана си и екипажа му.

— Не виждате ли какво се опитва да направи той? — Рондхайм пристъпи към Пит. — Опитва се да ни настрои един срещу друг.

— Достатъчно! — Тонът на Кели беше студен, а очите му искряха властно. — Продължете, моля ви, майоре.

— Много сте любезен. — Пит довърши брендито и си сипа ново. По дяволите, помисли си, то може би щеше да притъпи болката, която го очакваше. — Горкият Оскар провали и втория си опит. Сега не е нужно да се впускам в печалните подробности, но съм сигурен, че сте наясно — двамата му слабоумни агенти дърдорят като жени на опашка в този момент пред хората от Националната разузнавателна агенция.

— По дяволите! — Кели се извъртя към Рондхайм. — Вярно ли е това?

— Моите хора никога не приказват. — Рондхайм изгледа мрачно Пит. — Известно им е какво ще стане с близките им, ако го направят. Освен това те не знаят нищо.

— Да се надяваме, че е така — въздъхна Кели. Приближи и се надвеси над Пит със странно безизразен поглед, който смущаваше много повече от всяка проява на враждебност. — Играта стигна достатъчно далеч, майоре.

— Много лошо. Тъкмо се канех да се захвана с интересната част.

— Не е нужно.

— Нито пък беше нужно да се убива доктор Хънуел — добави Пит. Гласът му беше неестествено спокоен. — Ужасна, ужасна грешка, тъжно недоразумение. И още по-лошото е, че добрият доктор беше основна фигура в компанията „Хърмит“.

Изминаха може би десет секунди на смущение, които Пит използва, за да проникнат думите му до съзнанието на останалите, докато той седеше невъзмутимо във фотьойла си с цигара в едната ръка и чаша в другата — олицетворение на отпуснатост и досада. Не беше така с Рондхайм и останалите членове на компанията „Хърмит“. По лицата им се четеше недоумение, като че ли току-що се бяха прибрали вкъщи и бяха заварили жена си с друг мъж в леглото. Очите на Кели се разшириха и дъхът му сякаш спря. После постепенно започна да се овладява — стана спокоен, тих като професионален бизнесмен, който не си отваря устата, докато не е намерил подходящите думи.

— В компютрите ви може и да е изгорял някой бушон — продължи Пит. — Адмирал Сандекър и аз знаехме какъв е доктор Хънуел от самото начало. — Пит лъжеше спокойно, защото знаеше, че няма как Кели или Рондхайм да докажат противното. — Не би представлявало интерес за вас как и защо научихме.

— Грешите, майоре — нетърпеливо го прекъсна Кели, — би ни било особено любопитно.

Пит пое дълбоко дъх и нанесе удара.

— Всъщност първите данни получихме след спасяването на доктор Лен Матаджич…

— Не! Това е невъзможно — ахна Рондхайм.

Пит благодари наум на Сандекър за дивия му план да съживи духовете на Матаджич и О’Райли. Тази идея сега му дойде като поднесена на сребърен поднос и той не виждаше защо да не я използва, за да спечели още време.

— Вдигнете телефона и поискайте от международни разговори да ви свържат със стая 409 на вашингтонската болница „Уолтър Рийд“. Предлагам да настоявате за личен разговор — така ще ви свържат по-бързо.

— Не е нужно — спря го Кели. — Нямам основание да се съмнявам в думите ви.